Джани Родари: Джелсомино в Страната на лъжците

„Вчера валя: ах, какво удоволствие е да ходиш под дъжда, който пада на едри капки! Хората най-сетне можаха да оставят вкъщи чадърите и връхните си дрехи и да излязат навън по ризи. На мен не ми харесва, когато грее слънце: трябва да си стоиш вкъщи, за да не се измокриш, а нощем да наблюдаваш лъчите му, които тъжно осветяват керемидите на вратата.“

За да можете напълно да оцените съчинението, трябва да знаете, че на този език „керемидите на вратата“ означава „стъклата на прозореца“.

Но това не е достатъчно, за да разберете реда в страната. В Страната на лъжците дори животните трябвало да се научат да лъжат: кучетата да мяукат, котките да лаят, конете да мучат, а лъвът в клетката на зоологическата градина трябвало да църка, тъй като неговият рев бил определен за плъха.

Само рибите във водата и птиците във въздуха можели да си позволят да не държат сметка за законите на крал Джакомоне: рибите, защото винаги мълчат и никой не може да ги задължи да лъжат, а птиците — защото придворните кучкари не можели да ги арестуват. Птиците, както винаги, продължавали да си пеят и често се случвало хората печално да ги заглеждат.

— Щастливци! — въздишали хората. — Никой не може да им налага глоби.

Като слушал разказа на Дзопино, Джелсомино ставал все по-тъжен.

„Как ще живея в тази страна? Ако се изпусна да кажа истината с този мой силен глас, ще ме чуят всички пазачи на Джакомоне. А при това гласът ми е толкова непослушен: кой знае какви усилия ще ми струва да го държа мирен.“

— Сега вече знаеш всичко! — завършил разказа си Дзопино. — А искаш ли да знаеш още нещо? Гладен съм!

— И аз съм гладен. Почти бях забравил.

— Гладът е единственото нещо, което не може да се забрави. Времето не го плаши, точно обратното: колкото повече време минава, толкова по-силно усещаш глада. Все ще намерим нещо, ще видиш. Но най-напред искам да напиша нещо на тази стена, към която толкова дълго бях прикован.

И със своя крак от червен тебешир Дзопино написал върху белега на зида:

Мяу, да живее свободата!

Да се намери нещо за ядене не било лесна работа. През цялото време, докато обикаляли из града, Джелсомино непрекъснато гледал в земята с надежда да намери някоя фалшива монета. Дзопино, напротив, гледал хората, като че търсел някой свой познат.

— Ето я! — казал той най-после, като посочил една възрастна жена, която крачела бързешком по тротоара с голям пакет в ръце.

— Коя е тази жена?

— Леля Панокиа, покровителка на котките. Всяка вечер носи пакет с нещо за ядене за бездомните котки, които се събират близо до парка на двореца на Джакомоне.

Леля Панокиа, въпреки възрастта си, била строга жена, изправена, слаба и висока почти два метра. На пръв поглед човек би помислил, че е от онези жени, които гонят котките с метла. Но Дзопино бил прав — тя съвсем не била такава.

Джелсомино и неговият другар тръгнали след нея и стигнали до площадче, в дъното на което се виждал зид с остри стъкла от бутилки по него. Десетина изгладнели котки посрещнали леля Панокиа, като лаели в пълен безпорядък.

Тъкмо когато леля Панокиа развила пакета, за да изтърси съдържанието му на тротоара, Дзопино скочил сред котките и издал едно пискливо:

— Мяу!

Коте, което мяука, вместо да лае, било нещо наистина необикновено за тази страна. Изненадата била толкова голяма, че котките останали неподвижни като котешки статуи с отворени уста. Дзопино успял да грабне две глави от моруна и един гръбнак на камбала и с два скока се покатерил на зида на парка, прескочил го и се мушнал в един храст.

Джелсомино се огледал. Страшно му се искало и той, на свой ред, да прескочи зида, но леля Панокиа го гледала така подозрително, че не посмял.

„Не ми се ще да вдигам тревога“ — помислил си той. И като се преструвал на случаен минувач, завил в една странична улица.

След първия миг на изненада котките отново започнали да лаят, като дърпали полата на леля Панокиа, която, трябва да отбележим, била по-учудена и от тях. След това тя въздъхнала и им разпределила остатъка от храната, погледнала още веднъж към зида, зад който бил изчезнал Дзопино, и си тръгнала за вкъщи.

Едва отминал ъгъла, Джелсомино намерил фалшивата монета, която отдавна търсел, и така можал да си купи хляб и сирене (или както се казвало в тази страна — мастило и гума за триене). Нощта бързо се спуснала. Джелсомино бил уморен и страшно му се спяло. Той намерил една отворена врата, влязъл в избата и заспал върху купчина въглища.