Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Нека сега си представим една променяща се и хаотична среда, където днес се наказва това, което утре изобщо не се забелязва или дори приема; среда, в която детето продължава да се третира като малко дете, на което няма защо да се обръща сериозно внимание — като че ли не му се дължи откровеност, като че ли то е още толкова малко и глупаво, толкова маловажно, за да се вземат насериозно въпросите му и да им се даде отговор по същество. Или да си представим родители, които правят детето свидетел на бурни сцени и разпри, живеейки с мисълта, че то още не разбира всичко това и че не е необходимо да се сдържат пред него, но които в същото време очакват то да се държи разумно. Ако детето обаче последва примера на родителите, то незабавно бива порицавано, а въпросът му „защо“, след като и те правят същото, бива наказван като нахалство, според мотото „quod licet Jovi, поп licet bovi“ 11 11 „Което е позволено на Юпитер, не е позволено на вола“ (лат.). — Бел. прев. ; следователно преди всичко среда, която е хаотична, противоречива, неразбираема, без направляване и образци, предлага на детето твърде малко ориентация и опора. Тогава то предпочита да остане безотговорно дете. Един пример (от дневника на едно момиче): Бъди необикновена и ще правиш впечатление. Бъди болна и твоята майка ще се грижи за теб, бъди здрава и „нормална“ и човек ще го намира за саморазбираемо. Затова: бъди рафинирана, играй театър, давай от една страна на хората това, което искат — едно слънчево момиче, едно дете, с което можеш да се похвалиш, което сияещо прегръща всеки и бива наричано „сладко“ — за да можеш от друга страна да си вземеш това, от което ти имаш нужда. А ако не те обичат толкова, че да постигнеш целта си с нежност, тогава тяхната загриженост за теб ще те доведе до целта. Колкото по-болна, толкова по-обичана… До конфликти се стигна едва в пубертета и преди всичко, откакто пораснах. Веднъж, трябва да съм била на 12 или 13 години, една от моите лели ни дойде на гости. Аз се втурнах, както обикновено правех, надолу по стълбите и се хвърлих на врата й: „Не се дръж толкова екзалтирано“ беше предупреждението на майка ми. „Какво значи екзалтирано?“ попитах аз. „Нещо прекалено, преувеличено.“ Вече нищо не разбирах. Как това, което досега винаги беше „сладко“ и „очарователно“, изведнъж бе станало прекалено? Бавно проумявах, че всяка възраст има своите закони. Че на едно дете се прощава всичко, на един тинейджър много по-малко, а на един възрастен нищо.

Аз усвоих един нов трик, който винаги успяваше в отношенията със силния пол: този на „наивното, невинно, неопитно момиче, което с безпомощни, големи, покъртителни очи очаква само добро от света“. Господи, та аз наистина бях наивна, но когато една по-възрастна позната ми даде да разбера, колко божествено наивна съм била, аз станах и много пресметливо наивна.

Най-големите дон Жуановци ставаха безпомощни пред моята наивност и внезапно загубваха смелост да ми правят неморални предложения. Вчера разпитвах майка си за моето детство и тя сподели: „Когато отиде в училишния интернат, аз те забравих начаса. Винаги съм си мислела, че ти си много щастлива там, твоите писма винаги звучаха толкова ведро.“ Тя, моята имаща сетива за всичко майка, която, стане ли дума за мен, чуваше как тревата расте, да се остави да я заслепят тези цензурирани писма! Въпреки моите горещи молби аз трябваше да остана в интерната. В такъв случай съществува само едно оръжие: болестта.

Друго младо момиче сподели:

Защо ми е да порасна в свят от глупаци (тя имаше предвид семейството си) и да бъда разумна? Тогава би трябвало да страдам прекалено много.

Още един пример за хистеризиращо обкръжение: Мъж в средата на трийсетте дойде на лечение заради ^о си симптоми; в киното той можеше да седи само на края на реда, не можеше да пътува с експресни влакове („заради дългите разстояния между две гари; ако аз карах влака, би било другояче — тогава бих могъл да спра и да сляза, ако ме дострашее“), да се качва в асансьор, да преминава с кола по мост (тогава трябваше да слезе от нея и държейки се за перилата, да стигне до отсрещната страна); когато бе сам в стая, той изпитваше мъчителен страх, че таванът ще се срути върху него; в същото време се страхуваше, че въз основа на всички тези изглеждащи и на самия него безсмислени страхове би могъл да полудее. През последните години страхът от полудяване бе станал най-мъчителният за него (брат му постъпил заради душевно заболяване в клиника и там починал).