Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

В груби щрихи няколко обстоятелства от неговата биография, които биха могли да хвърлят светлина върху страховете му: дълго време той бил единственият син в семейството (брат му бил с осем години по-малък) и много глезен от майката. Бащата бил коректен, силно натраплив държавен служител, който си вземал от службата работа за вкъщи, така че семейството му, освен по време на ядене, почти не го виждало. Майката глезела сина зад гърба на бащата, тайно му давала пари, купувала му много дрехи и винаги заставала като буфер между него и света, при трудности в училище и т.н. Бащата не забелязвал нищо ет това, не се и интересувал и бил доволен, когато не го занимавали с неприятности. Пациентът много боледувал като дете и това било допълнителен повод за майката да го глези; разочарована от брака с много по-възрастния и трезв мъж, тя превърнала сина си в най-важното за нея на този свят и, глезейки го, се опитвала да задържи неговата любов. В годините след пубертета синът въртял бизнес на черно с един приятел, печелел добре от това и водел разпуснат живот, с много момичета. Само майката знаела за тези сделки, които биха изглеждали на бащата, с неговата нагласа и позиция, във висша степен осъдителни (бащата бил толкова коректен, че когато не успявал да си перфорира билета в препълнения автобус, на следващия ден перфорирал два). Синът престанал да ходи редовно на училище, но това обстоятелство, както и мисълта за неговия таен и забранен бизнес, който можел по всяко време да излезе наяве, го карали да живее в непрекъснато нарастващ страх. Той водел двойствен живот — пред бащата бил коректният син, а зад гърба му една хазартна натура, прикривана от майката.

Колкото и вълнуващ да бил този живот сам по себе си, синът все по-често получавал сърдечни оплаквания и виене на свят (Schwindel), които били соматизираният израз на факта, че животът му до голяма степен се основавал на измама (Schwindel). Той нямал истинска опора както в самия себе си, така и навън. Идентифицирането с бащата било не само непривлекателно, защото неговият свят се състоял единствено от задължения, а и затруднено от обстоятелството, че двамата твърде малко общували помежду си. Понякога в неделя той отивал в кабинета на бащата — в който по друго време не бивало да влиза, — и тогава син и баща седели на голямо разстояние един от друг, бащата четящ вестник, а синът списание; те едва разменяли по някоя и друга дума — нямали какво да си кажат, или пък от взаимното смущение не намирали път един към друг. Бащата и неговият начин на живот му изглеждали комични; заедно с майката те се присмивали „на стария“ зад гърба му заради неговото особнячество и свръхкоректност. Майката, която твърде млада се омъжила за значително по-възрастния мъж, най-вече заради високата му служба, самата останала дете в брака и в опозиция спрямо съпруга. Чрез сина тя се наслаждавала на „големия живот“, по който и тя копнеела, заради което не била в състояние да му даде опора, а само фалшива закрила в трудностите.

Така той никъде не срещнал истински ориентири, нямал твърда почва под краката си и живеел в постоянен страх от катастрофа, от това, че всичко би могло да се сгромоляса (срутването на тавана на стаята) и той няма да има за какво да се залови (страхът от мостове); другите страхове се отнасяли за ситуации, в които той не би могъл „да напусне играта“, ако поиска; цялата „измама“, върху която бил изграден животът му, би могла внезапно да излезе наяве (сърдечните оплаквания и пристъпите на световъртеж). Страхът да не полудее отчасти бил свързан с брат му, отчасти бил израз на смътната представа, че така повече не може да се продължава.

Но и атмосферата на „златния кафез“ в така наречените добри кръгове благоприятства хистеричното развитие. В тях се отделя голямо внимание на привидността; общественият престиж е по-важен от децата, които до голяма степен са оставени на грижите на някакъв „персонал“, а в същото време се набива в главите им „кои са те“ и каква роля играят техните родители навън в света. В училище те се превръщат в обект на завист, защото сякаш „имат всичко“ и трябва да играят ролята на щастливи деца — иначе биха изглеждали неблагодарни; така в крайна сметка те скриват своите нужди зад арогантност, която никой не разбира или пък смятат, че може би наистина са за завиждане.

Ако родителите не са истински образци за детето, то разполага само с две възможности. Или въпреки всичко се идентифицира с тях и с техните привидни стойности, или престава да взема родителите насериозно, но в такъв случай се чувства напълно изоставено. Когато порасне, то се държи така, както е преживяло в семейството биването възрастен, или остава закотвен във вечна опозиция, иска само да не стане като родителите си, което обаче естествено не е конструктивен модел.