Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

При избора на партньор това намира израз дори в обстоятелството, че материалната и престижна гледна точка — положение в обществото, състоятелност, звания и външни достойнства на партньора — е по-важна за тях, отколкото личностните качества. Те и в това отношение дълго остават деца, лесно се впечатляват от външната страна на нещата, която сякаш им обещава безгрижен живот; разочарованията те обикновено прехвърлят върху партньора. Страхът от преживяването на себе си като нестойностен може да се превърне при хистеричните в пристрастеност към търсене на потвърждения, която, както всяка пристрастеност, никога не може да бъде задоволена, защото търси „навън“ това, което човек всъщност би трябвало да осъществи в самия себе си: в случая разгръщането на една истинска способност да се обича, която е в състояние да създаде истинско самочувствие.

Склонността да проектираш собствените си липси става особено проблематична в партньорството. Тя може да приеме всички степени — от вечния Някой е „виновен“ за нещо, през обвинения и тенденциозна, изопачаваща фактите логика, до клевети и интриги. Особено трудни са взаимоотношенията между един хистеричен и един натраплив партньор, които освен това са противоположни типове. Колкото повече натрапливият партньор неотстъпно и последователно настоява за точното разискване на конкретната ситуация, за да докаже, че той има право, толкова повече хистеричният се изплъзва посредством една непонятна „логика“, посредством „хода на коня“ в мисленето, както Шулц-Хенке сполучливо нарече този прийом, имайки предвид придвижването на коня в играта на шах; защото хистеричният ясно схваща тенденцията на другия, който иска, отрязвайки му всички пътища за изход, да го уличи в сторените грешки, на което той се съпротивлява с всички възможни средства. Ако натрапливият е по-гъвкав, ако му построи мост или остави отворен пътя за отстъпление, нещата се развиват много по-добре. Следователно вместо да го притиска към стената, натрапливият трябва по-скоро да се опитва да разбере ситуацията от позицията и преживяванията на своя партньор.

Хистеричният човек сякаш инстинктивно избягва шизоидни партньори — те лесно го разгадават и проявяват твърде малко готовност да задоволяват неговата потребност от потвърждение и възхищение. Напротив, той обича да си избира депресивни партньори, които притежават тази готовност, както и другата — да се подлагат на прекомерни изисквания; с течение на времето в една такава връзка всичко става за сметка на депресивния. Отношенията между двама хистерични партньори се развиват добре само тогава, когато хистеричната структура не е силно проявена — иначе съперничеството и желанието да се засенчат един друг се превръщат в неизбежно препятствие.

В литературата се срещат много примери на превъзходно обрисувани хистерични жени, като например Скарлет в романа на Маргарет Митчел „Отнесени от вихъра“. В писмата на Пушкин и фонтане добре могат да се видят трудностите в общуването с жени с изразена хистерична структура. Тук бихме могли да споменем и приказката „Рибарят и златната рибка.“ 10 10 Буквалният превод на заглавието на тази приказка „Fischer und seiner Frau“ е „Рибарят и неговата жена“. — Бел. прев.

Специфичната форма на агресия, която детето усвоява във възрастта от четвъртата до шестата година, е съперничеството и конкуриранетр. В тази фаза, както при всяка нова стъпка на развитие, се запазват и по-ранните форми на агресия. Сега става дума за полово специфичната агресия в нейните основни форми на домогване и завладяване, или, казано по-общо — битката за всичко, което подпомага утвърждаването на собствената значимост и битката срещу всичко, което изглежда да я заплашва. Следователно тук агресията се изразява най-вече в надпреварата с другите, в желанието да се докажеш; тя се поставя в служба на стремежа за валидизиране.

За разлика от вече описаната агресия на натрапливия човек, тази на хистеричния е гъвкава, спонтанна, нехаеща и често необмислена, затова пък не толкова продължителна и злопаметна. Тя обхваща всички степени на импулсивни прояви, стигайки до произвол, тя е по-скоро личностно, отколкото обективно отнесена.

Колкото по-силни са хистеричните черти, толкова повече агресията се използва в името на стремежа за валидизиране; нейни екстремни форми са възторжените апотеози на самия себе си, преминаващи в безпочвено самохвалство, както и невероятната чувствителност спрямо нарцистични накърнявания. На дневен ред излизат изхвърлячеството и ненаситната страст за валидизиране; човек иска винаги да застава на преден план, да свири първа цигулка; всеки друг от същия пол е потенциален съперник, чието засенчване увеличава собствения блясък.