Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Логиката също е една толкова досадна реалност. Но човек е в състояние да се изплъзне до голяма степен и от нея като обяви собствената логика за различна от тази на другите, но затова пък не по-малко логична. Ако хистеричният извършва скокове в мисълта, които другият не може да последва и затова ги определя като нелогични, то това е негов проблем; аз самият ги разбирам и намирам за логични. И какви фантастични възможности предлага езикът, ако човек веднъж вече е прозрял, че може да прави с него каквото си поиска и да поставя другите в мат! Така той развива една псевдологика, която стига дори до съзнателни или несъзнателни лъжи, в които е трудно да бъде уличен.

Такива хора също не съзнават същинския си страх — в случая от необходимостта и окончателността. Вместо това у тях срещаме страхът от преминаване на открити пространства и улици (агорафобия), страхът от пребиваване в затворени помещения, в асансьори, железопътни купета и т.н. (клаустрофобия). Често се срещат и фобии, свързани с животни. Тези страхове представляват изместване на същинския страх върху нещо второстепенно и безобидно, преди всичко върху нещо преодолимо. Ако например човек се страхува от асансьори или мостове, той може като цяло да ги отбягва и така да се скрие от страха си. Същинският страх — от ограничаване на свободата или от ситуация на изкушение, за която той не е дорасъл, защото нито действително иска да се откаже, нито се осмелява да вземе пожеланото, този вътрешен конфликт бива прехвърлен върху външни обекти на страх, които „разрешават“ конфликта по следния начин: заради този си страх човек вече изобщо не изпада в ситуации на изкушение. Защото ако не мога повече — най-малкото сам — да изляза на улицата, не мога и да съм изложен на изкушения. Естествено това отбягване не е истинско решение и надеждна защита срещу страха — все нещо кара човек отново да се конфронтира със своя страх и го тласка към стълкновение с него. Ако той въпреки това се чувства заловен на тясно и не вижда никакъв изход, се стига до реакции на паника, до „отстъплението напред“, което прави невъзможно разумното обмисляне на положението.

Нека сега покажем как погрешните нагласи, характерни за хистеричните хора, постепенно се сумират и водят до все по-безизходни ситуации.

Какво може да направи един човек, за да успее да се изплъзне от задълженията и окончателното? Най-сигурният метод като че ли е винаги да се живее само в настоящия момент, сякаш той няма предистория и последствия. Ако вчера съм направил грешка или глупост, които не са останали незабелязани — то не е имало вчера и животът започва едва днес. Хистеричните придобиват своята невероятна пластичност посредством нарушаването на времеви и каузални взаимовръзки; те живеят сякаш без история, без минало. По този начин те действително отхвърлят значителен баласт, но, от друга страна, така в живота им навлиза нещо точкообразно, фрагментарно и менящо оттенъците си, една липса на континуитет. Те могат, подобно на хамелеони, да се приспособяват към всяка нова ситуация, но развиват твърде малко от онзи Аз-континуитет, който обикновено наричаме характер. Затова те изглеждат непредвидими и трудно уловими. Тъй като хистеричните винаги играят някаква роля, съобразена със съответния момент и неговите потребности, както и с човека, с когото общуват, от толкова много ролеви игри най-накрая те вече не знаят кои са самите те. Така те развиват една псевдоличност без континуитет, ясни контури и характерен израз.

Когато човек изпитва страх, защото се чувства заловен на тясно, има една друга възможност — тази да обърне играта, като прехвърли вината върху другия. Тогава самоупреците се превръщат в упреци към другия, което става рефлексивно, както при децата: ако например едното каже „ти си глупав“, другото автоматично отговаря не, ти си глупав. Ако човек бива критикуван и упреквай, той веднага превръща казаното в противоположна критика и упреци, които понякога са изсмукани от пръстите и нямат никаква връзка с дискутирания проблем — но в момента снемат бремето и правят излишно вглеждането в себе си. Това проектиране на собственото чувство за вина като упрек навън може да достигне такава степен, че накрая човек сам да повярва, че другият е бил виновен, според мотото дръжте крадеца. Естествено такова поведение води до нарастваща неискреност спрямо самия себе си, която понякога се превръща в лъжа, обхващаща целия живот. Така се пораждат неопределени страхове и едно смътно чувство на несигурност; в краен случай човек винаги може да намери още една роля, която го предпазва от последствията и от необходимостта да приеме реалността: бягството в болестта, което поне му позволява отново да спечели време.