Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Тези хора са виртуози в създаването на такива неопределени представи и очаквания за възможни чудеса и магически решения; те с учудваща наивност вярват, че по този начин ще се изплъзнат от изискванията на действителността, например според мотото: Това, което не знам, не ми създава главоболия. А и в крайна сметка, всеки човек понякога забравя нещо… В описания по-горе случай добре можем да разпознаем тенденцията към изместване — същинското, а именно откраднатите пари, вече е забравено; в паметта е останал само легално взетия от съседката малък заем, който, разбира се, ще й бъде върнат, как и кога не е важно в момента. Ако й направят забележка преди да е успяла да върне парите, тя винаги може да каже, че просто е забравила, нека да я извинят. Възможно е и съседката да не си спомни за случая — та за нея това е само една незначителна сума, а и аз също съм й правила услуги. Или — може пък „отнякъде“ внезапно да ми дойдат пари, или сама да ги спечеля — с времето ще дойде и решението.

След няколко дни съседката помолила майката на Инге да й върне заема, цялата работа излязла наяве и била много по-неприятна, отколкото едно своевременно признание. Невъзможността да се откаже от задоволяване на своето желание „на мига“ бе причината за една верижна реакция от неприятни последствия, което сякаш бе твърде висока цена за краткото удоволствие.

Примерът е показателен в много отношения; той представя цяла поредица типични хистерични начини на поведение: обсебеност от желанието и порив за задоволяването му „на мига“, които не позволяват да се мисли за нищо друго; нереална нагласа, проявяваща се в незачитане на последиците от собствените деяния, от взаимовръзката между действие и следствие; желание да се спечели време и вяра в чудеса; изобретателна ловкост в изплъзването от последствията, при^ което обаче запълването на една дупка отваря следваща; пресъчиняване и фалшифициране на „историята“, т.е. на действителния ход на събитията, съобразно желанията; умение да се забравят неприятни неща, преди всичко собственото чувство за вина; и най-накрая избягване на неприятни необходимости, като това човек да се отказва, да чака и да застава зад своите действия. Сякаш именно за тези хора се отнасят думите на Ницше: „«Аз направих това», казва паметта ми, «не може да съм направил това» — казва гордостта ми и остава непреклонна. Накрая паметта се предава.“

С подобен замах се характеризира отношението на хистеричните и към една друга реалност, тази на времето. Точността, планирането и разпределянето на времето за тях са нещо досадно, то им се струва педантично и маловажно, което обаче нерядко става за сметка на другите.

Или да вземем биологичната реалност, нашата зависимост от полово обусловените дадености, от процесите на съзряване и стареене. И тук хистеричният човек не позволява да бъде определян; той иска възможно най-дълго да остане безгрижно дете, или поне юноша, защото към тях светът е все още снизходителен и не е нужно те да бъдат изцяло отговорни. Отговорността е едно от онези неудобни понятия, които изискват да се определиш, които напомнят за каузалния закон и за тягостните последици. А що се отнася до стареенето — има средства, с които то може да бъде задържано; човек е на такава възраст, на каквато се чувства, a и няма защо да казва на всеки годините си. Ако се избягва всичко, което го кара да изглежда стар, може да се съхрани илюзията за вечна младост. Наред с облеклото съществуват много други възможности за поддържане на тази илюзия — козметични средства и пластична хирургия; хистеричният по възможност не допуска до себе си грижи и напрежения; той се брани от тях, като заявява, че тъкмо сега не е в състояние да ги понася, а ако те са неизбежни, той винаги може да се разболее к така да им се изплъзне.

Подобно е положението с етиката и морала. Докъде би стигнал човек, ако ги приеме за задължаващи, и кой ли наистина го прави? Случилото се един път не се е случило и все още не води до никакви последствия Кой изобщо е наясно, какво е добро и зло; в крайна сметка всичко е относително и зависи от гледната точка. По този начин светът става приятно пластичен и гъвкав, а за сторените грешки все има някакво обяснение. И преди всичко: кой знае какво се случва с някого, какво вече се е случило с него? За щастие мислите са свободни, и ако достатъчно убедително увериш другия, че всичко е станало така, както ти се е искало да стане — никой не може да докаже обратното.