Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Вълшебството на новото, очарованието да опознаеш неизвестното, радостта от осмеляването — те принадлежат също толкова към нашата същност, колкото желанието за трайност и сигурност. Приключението ни изкушава; чуждите страни ни привличат; ние познаваме както носталгията по дома, така и носталгията по чуждото, както копнежа по сигурна закрила, така и по впечатления и преживявания, които взривяват обичайните рамки, обогатяват ни, разкриват нови страни в нас и ни променят. Ние търсим нови контакти; нещо ни тласка да опознаем и изчерпим всички възможности на нашата същност, да се разширим, да съзреем и станем по-цялостни в срещите ни с другите хора.

С това ние стигаме до четвъртата и последна основна форма на страх, на страха от неизбежното, от необходимостта и от ограничеността на нашия порив за свобода. Този страх е огледален образ на онзи, който натраливият човек изпитваше. Ако натрапливите се бояха от свободата, от обрати и риск, то при разглежданите сега хистерични хора става дума точно за противоположното. Те решително се стремят към промени и свобода, казват „да“ на всичко ново, обичат да рискуват; бъдещето, което се простира открито пред тях с всичките си възможности, е големият им шанс. И съответно те се боят от всички ограничения, традиции и твърдо установени закономерности, които бяха тъкмо ценностите на натрапливите хора. Или казано отново на езика на народната мъдрост: те живеят според мотото случилото се един път не се е случило — това означава, че в крайна сметка нищо не е обвързващо и задължаващо, нищо не може да предявява претенции за вечна валидност. За тях всичко трябва да остане относително, жизнено и цветно — важно е единствено настоящето, мигновението. „Carpe diem“ — използвай възможността, вероятно тя никога няма да се появи отново. Миналото е отминало и вече не е интересно; бъдещето е широкото поле на възможностите; но те всъщност не са запланувани — това отново би било прекалена установеност, важно е само човек винаги да е отворен за тях, готов да се откъсне от наличното.

Как би изглеждала ситуацията на един човек, който, на езика на нашето сравнение, пренебрегва свързващата всичко, концентрираща сила на привличане и се опитва да живее предимно противоположния импулс на центробежната сила? Това би означавало човек да живее в мигновението, не с твърди планове и ясни цели, а винаги в очакването на нещо ново, в търсенето на нови очарования, впечатления и приключения, да се оставя да бъде отклоняван от нещо и съблазнявай от царящите в момента възбуди или желания, които му се предлагат отвън или отвътре. Такъв човек се нуждае преди всичко от чувството за свобода, защото порядките и закономерностите констелират страха от определянето, от невъзможността да избягаш. Общовалидните, задължителни порядки биват преживявани предимно под аспекта на-ограничаване на свободата и затова по възможност отхвърляни и избягвани. Така преследваната свобода е повече свобода от нещо, отколкото за нещо.

Какво се случва, когато човек не е готов да приеме валидните правила на игра в съвместния живот на хората, закономерностите в природата и живота? Тогава той живее сякаш в един гумен свят, който изглежда произволно податлив и разтегляем, чиито порядки в крайна сметка няма нужда да бъдат вземани насериозно, защото те също постоянно се променят. В един такъв свят човек винаги намира задна вратичка, за да се изплъзне от евентуалните последствия на своето действане. Законът за каузалността например, за връзката между причина и следствие, може да е в сила в сферата на физическата природа — аз не съм склонен да призная валидността му по отношение на мен, и кой знае, може би тъкмо тук и днес той не важи.

Естествено в такъв случай човек най-много се страхува, и по възможност избягва всичко, което ни определя и ограничава веднъж завинаги: биологични дадености като половите роли на мъжа и жената, стареенето и смъртта, но също така и конвенции, предписания и закони, всякакъв вид правила на игра, които един колектив създава с оглед на общуването между хората. Нека обобщим всичко това: той се бои най-много от неизбежно ограничаващите ни страни на живота и света, които обикновено обозначаваме като действителността, „реалността“. Следователно става дума за света на фактите, към който ние трябва да се приспособим и който трябва да приемем, съзнавайки нашата зависимост от закономерностите на живота.