Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Идеологията на депресивните хора — както в крайна сметка всяка идеология — е трудна за коригиране. Те не искат да се разделят с нея, първо, защото им е струвала твърде много откази и преработване на завист, второ, заради моралното задоволство, което извличат от нея, и накрая — човек не може изведнъж сам да започне да прави онова, което е отхвърлял и осъждал у другите. Към това се прибавя обстоятелството, че толкова много начини на общуване със света и хората са останали неизпробвани и затова неовладени, така че депресивният не се и осмелява да ги използва — тази липса на жизнена техника постоянно го захвърля в старите коловози. По този начин той все повече попада в клопките на своята идеология, която не е същинско решение на проблема, защото трябва да прикрие една слабост, един страх. Малко са депресивните, които притежават способността за истинско сублимиране — такава, каквато цитираните по-горе думи на Гьоте изразяват; скромният и смиреният по идеология няма как да подмине завистта, горчивината от „несправедливостта“ на живота.

Всекидневието е изпълнено с банални и сами по себе си маловажни ситуации, в които депресивното в невротичния смисъл на думата поведение се манифестира и си проправя път, но които допускат и промяната му, стига само човек да обърне внимание върху това. Независимо дали е поканил гости или гостува на някого — депресивният винаги има чувството, че той единствен е отговорен за успеха на вечерта, че той единствен трябва да поддържа разговора. Той изпитва чувство за малоценност или вина, когато едно гостуване премине вяло; но тъкмо неговите измъчени усилия не позволяват разведряване на обстановката. Не му хрумва мисълта, че другите също могат да допринесат за това и че изобщо, за да „случиш“ (gliickt) с нещо, е необходимо и малко „късмет“ (Gliick) — той винаги се чувства отговорен за всичко. Така например един пациент постоянно изпадаше в мъчителна за него ситуация, когато трябваше да представи на свои приятели нов познат: той никога не го правеше непринудено, винаги се притесняваше дали приятелите ще харесат новия и дали той ще ги хареса. Отидеше ли на концерт, пак не можеше да се наслаждава свободно; идентифицираше се както с изпълнителя, така и с публиката и изпитваше двоен страх, че изпълнителят може да се провали и да разочарова публиката, или че същият би могъл да се разочарова от нейните слаби аплодисменти. Така той всъщност никога не беше самият себе си, а пребиваваше в една странна средищна позиция между себе си и другите, несъзнателно повтарящ ситуацията на своето ранно детство, — винаги да трябва да се вчувства в хората от обкръжението си, да иска да ги разбира и да задоволява желанията им, като при това загърбва самия себе си, за да не постави на карта късчето защитеност или,любов, което са му давали. Това, което тук изглежда като себеотнесеност, е само привидност, тя е съвсем различна от тази на шизоидния: последният можеше да стигне до маниакалност в отношенията заради липсата на контакти. При депресивния привидната Аз-отнесеност е в действителност една екстремна Ти-отнесеност: той се чувства отговорен за всичко не от мания за величие, а напротив, от липсваща Аз-сила, която го кара да живее повече живота на другите, отколкото своя собствен.

Лесно можем да разберем, защо в крайна сметка като последна — несъзнавана и затова непреживявана с чувство за вина — самозащита от свръхизисквания, срещу които човек няма как иначе да се съпротивлява, се появяват телесните симптоми. Такива хора са в състояние да изпитат дълбока наслада от болест и болничен престой — най-сетне и те веднъж имат правото да оставят другите да се грижат за тях и да не мислят за нищо, в случай, че отново не се разсърдят на себе и не изпитат вина, че изобщо са се разболели и „са се провалили“.

Следователно неживяното биване субект почти неизбежно води до необходимостта да мразиш — от завист, от безсилие и горчивина за това, че се оставяш да бъдеш използван.

Едно възможно спасение от тези мъчителни и събуждащи вина чувства сякаш предлага идеологията на скромността, смирението, миролюбието и непретенциозността; така човек може би се надява да намери покой в себе си — но това е един постоянно застрашаван покой, под чиято повърхност прикритите афекти продължават да се надигат. Струва си да се направи едно специално изследване върху факта защо християнството, което нарича себе си религия на любовта, има история, пронизана от толкова много омраза, жестокост и войни. Дали това не е свързано с християнската идеология на смирението, която политиката на власт, провеждана от църквата, използва, за да държи непълнолетни вярващите, като им обещава възнаграждение в отвъдния свят, заради смирението в отсамния? Чувствата на омраза и завист, които въпреки всичко продължават да съществуват, биват узаконени като „легитимна“ нетолерантност в борбата срещу друговерците или изменниците, както например изгарянето на вещици и преследването на еретици по време на инквизицията, когато се развихря страховит садизъм.