Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Един 32-годишен дипломат дойде на терапия заради продължителна импотентност. След като му обърнах внимание на факта, че смущенията в потентността (при него не бе на лице органична причина) могат да бъдат не само негов личен проблем, а да имат отношение и към партньора, той разказа следната история: Когато вечер се връщал от работа, той къпел, повивал и хранел шестмесечния си син, докато жена му с цигара в ръка лежала на дивана и четяла. Той бил средният от трима братя: най-големият бил активно и агресивно момче, диво и трудно за укротяване, и затова отхвърлено от майката. С детския си инстинкт пациентът усещал какъв син тя искала да има: послушен и готов на всичко заради нея. Той се отказал от момчешкото и мъжкото, вместо това помагал на майката в кухнята, бил спретнат и подреден; така станал неин любимец и изместил най-големия брат от сърцето й, но за сметка на своята мъжественост. Това поведение той пренесъл и в брака — тук също бил по-скоро послушният син, отколкото съпругът, продължавал да изпълнява научената роля, поставял си свръхизисквания и позволявал на жена си да му поставя такива, без да може да изрази яда си от това — от страх да не загуби любовта й, както по-рано тази на майката, ако й се опълчи. Така и не се научил на свой ред да изисква нещо или да казва „Не“. Неговият симптом се оказал решението на всички конфликти: той отмъщавал и наказвал жена си, като не можел вече да я задоволява — без да изпитва чувство за вина, защото това бил един „телесен симптом“, който не зависел от него; в същото време той наказвал и себе си за своята подмолна агресия към жена си — всичко това, разбира се, несъзнателно. Осъзнаването на тази връзка доведе до пробив: една вечер, за пръв път в живота си, той се напил и изпушил първата си пура (майката не обичала да се пуши или пие и заради нея той се бил отказал от това); добре развеселен, той се върнал вкъщи, за пръв път откакто се бил оженил, едва към 4 часа сутринта, вместо както обикновено веднага след работа; жена му била изплашена, но доволна, че отново си е у дома; и тъй като била умна жена, която искала истински мъж, а не син, усмихната го прегърнала, повела го към леглото и така се стигнало до първия успешен полов акт от дълго време насам.

Примерите показаха как по принцип изглеждат страха и неговото отбягване при депресивните личности. Втората основна форма на страх — страха от „въртенето около себе си“, от биването субект, с произтичащия оттук страх от загуба, от самота, от това да не бъдеш изоставен — се различава съществено от противоположния страх на шизоидните от близост и отдаване. Ако човек отбягва Аз-ставането, индивидуацията, той остава длъжен с нещо съществено на своето бива-не човек и все повече се превръща в обект на живота. Вероятно готовността на депресивните да изпитват чувство за вина е свързана с обстоятелството, че те усещат, че избягват едно от големите изисквания на живота, като не искат съвсем да пораснат.

Нека се опитаме да оцелостим образа на депресивните хора. Когато човек отбягва индивидуацията, по необходимост надценява страната на отдаването; в следствие на това съответният друг придобива свръхценност, а самият човек загубва от своята. Позитивният аспект от загърбването на собствения Аз първоначално се изразява във всичко онова, което задава посоката към разбиращото вчувстване, съчувствие и състрадание. Човек винаги мисли първо за другия, за неговата ситуация и интереси, вчувства се в него до пълна идентификация. Това създава условията за едно дълбоко разбиране на чуждото, за едно умение да се поставиш на мястото на другия, което първоначално е нещо много позитивно. Същински депресивният обаче сякаш остава заклещен в идентификацията и не се връща отново към самия себе си; така той загубва много от своята собствена гледна точка и може да се превърне в ехо на другия — би могло да се каже, че той разбира християнското изискване да „обичаш ближния като себе си“ погрешно като „повече от самия себе си“.

И като се има предвид какви са светът и хората, човек с такава нагласа обикновено много скоро започва да бъде използван. Рядко се оправдават очакванията, че и другите са като теб самия, че те също са толкова внимателни, вчувстващи се и готови да се съобразяват. Напротив, опитът показва, че те са много по-непристорено егоистични и така дори постигат повече. Тук е критичният момент — ние вече описахме, как депресивният превръща нуждата в добродетел и издига своето поведение в идеология, за да може да преработи завистта и оттук да извлече като утешение съзнанието за морално превъзходство. Защото наистина трябва да си широко скроен човек, за да позволиш без злоба на другите това, което забраняваш на самия себе си, или пък не можеш да постигнеш — освен ако една такава позиция не отговаря на колективни и религиозни идеали, какъвто е случая с някои изисквания на християнството.