Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Здравият човек с депресивна нагласа се характеризира със способност за вчувстване и готовност да се обърне към ближния, да го „приеме“. Той се отличава със загрижено, отзивчиво и разбиращо поведение. Може да прощава, да чака търпеливо и да оставя нещата сами да узреят. Той е емоционално привързан към партньора; по-скоро скромен и непретенциозен в своите потребности, способен на необходими откази. Обикновено депресивният възприема живота като труден, може обаче в противовес на това да проявява хумор, разбран като „да се смееш въпреки всичко“. Той често е дълбоко благочестив, не непременно в църковния смисъл, а в този на една житейска благост, която познава човешката зависимост и застрашеност, и въпреки това казва „да“ на живота и го живее. Способността да издържаш и да понасяш са негови основни добродетели. Депресивните хора сякаш са взели присърце думите на Шпителер от неговия „Прометей и Епиметей“: само „свенливо да напомнят за собствената си ценност“ — те по-скоро скриват достойнствата си, така че човек да трябва да ги „открива“. Те често са тихите, но дълбоки води; задушевността, дълбината на чувствата и топлотата спадат към техните най-хубави качества. Те са искрено благодарни за това, което имат; постигнатото от тях те приписват не толкова на себе си и на своите способности, а възприемат по-скоро като подарък и милост, и така в истинския смисъл на думата живеят смирено.

Копнежът по трайност е изначално и дълбоко заложен в нас. Както видяхме, сигурното завръщане на познатото и обичайното по време на детството е невероятно важно за нашето развитие. Едва то прави възможно разгръщането на специфично човешките качества, на нашата чувствена и емоционална страна, на способността ни да обичаме и изпитваме доверие и надежда. Анализът на шизоидната структура на личността ни показа, че при честата смяна на значимата фигура или изобщо при отпадането на една такава в най-ранната фаза, тези страни остават недоразвити или закърняват. Трайността и сигурното завръщане на едни и същи впечатления са от голямо значение и за развитието на нашата памет, за познанието и опита, изобщо за нашето ориентиране в света. Един хаотичен свят без познаваеми и достоверни закономерности и порядки изобщо не би ни позволил да разгърнем тези способности — на външния би съответствал един вътрешен хаос. Така възможността за придобиване на сигурно и валидно познание се явява сякаш вътрешно-душевното отражение или съответствие на порядъка и закономерностите в нашата вселена. Кацането на луната например никога не би станало възможно, ако луната описваше една произволна, неизчисляема траектория, без познаваеми закони на движение.

Тази взаимосвързаност на макро и микрокосмоса бе най-добре разпозната от астрологията, която изглежда днес отново преживява ренесанс. В своя „Завет на астрологията“ Оскар Адлер тълкува прочутите думи на Кант, че две неща постоянно ни изпълват с най-дълбоко благоговение: звездното небе над нас и моралния закон в нас, по следния начин моралният закон в нас е отражението или съответствието на космическия порядък, на „звездното небе над нас“. Ако осъзнавахме по-добре това биване-включени-в-космическия-порядък, бихме открили един предварително заложен в нас принцип на порядъка, който стои над всички идеологии, защото не е човешко творение и в същото време е фундаменталното условие за нашата екзистенция и жизнено пространство. Използваното в началото сравнение може да хвърли повече светлината върху казаното.

Стремежът към трайност следователно принадлежи към нашата същност; наред с копнежа по вечното присъствие на едно обичано и обичащо ни същество, той сигурно е един от корените на религиозните чувства. Човек задоволява тази потребност от трайност в представата за безвремието, вечността и вездесъщността на божественото. Ние не винаги съзнаваме, колко дълбоко в нас е заложена тази потребност; но я изпитваме мигновено, когато нещо познато, обичайно, смятано за неизменно изведнъж започне да се променя или дори заплашва да изчезне, да престане да съществува. Тогава ни обхваща ужасът на преходността и ние стреснати осъзнаваме нашата зависимост, нашата времевост.

С това преминаваме към описанието на третата основна форма на страх, която е зададена по този начин, страха от преходността. Той ни завладява толкова по-силно, колкото повече искаме да се предпазим от него.