Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Попита я:

— Кого причакваш?

Тя се притесни, страхуваше се да каже нещо, на което Саша няма да повярва.

— Какво криеш от мен?

Тя го погледна с широко отворени от страх очи.

— Следят те. Той се изненада:

— Кой ме следи?

— Единият е с вързана ушанка, другият — дребничък, с касториново палто, третият — с подшити валенки, висок, злобен, трима са, следят те поред.

— Добре правят! Защо да ходят и тримата заедно? — засмя се Саша.

— Познавам всичките по физиономия — продължи тя, — мога да ги позная по гърба, по гласа. Застанах на опашка в хлебарницата и оня с валенките спря след мен, не се извръщах, но знаех, че е там. Взех хляба, тръгнах си и той тръгна, но не взе хляб, стоеше след мен, за да ме посочи на другия, така се сменят. Вече разбраха, че ги познавам и щом се обърна, изчезват, скриват се в „Николский“, а после излизат от „Денежний“. Аз пък веднага тръгвам към „Денежний“, там го срещам, той се извръща, но аз знам, че е той.

— Кого тогава следят: мен или теб? — усмихна се Саша.

— Следят къщата ни. Кой идва, кой излиза, когато ти излизаш, с кого вървиш, с кого разговаряш. Веднъж на щанда за месо съм откъснала купон за риба, а той стои зад мен и ми казва: „Трябваше да откъснете четвъртия купон.“ Обърнах се, а той веднага застана гърбом към мен, познах го по касториновото палто.

— Така ти каза значи: трябваше да откъснете четвъртия? — съвсем се развесели Саша.

Тя кимаше в такт с думите си.

— И дежурният милиционер на Смоленския площад е с тях. Веднъж вървях след високия, той посочи с очи на милиционера някакъв или милиционерът отиде при този човек и му поиска документите, а високият тръгна в обратната посока, видя ме, изгледа ме злобно и после два дена го нямаше, а дребничкият каза, че началството го мъмрило.

— На кого каза?

— На мен. Той ми говори, когато стои зад гърба ми, та само аз да чуя. И ако се извърна, веднага застава гърбом. Вече не се извръщам, за да не го поставям в неудобно положение, нали няма право да говори с мен. Добре познавам гласа му.

Саша гледаше майка си ужасен. В живота им се промъква нещо страшно. Той отрасна в тази стая, всеки предмет тук е част от живота му; всичко това стои и ще стои на мястото си, но вече без него. Повлечен е във въртоп, който го тегли към дъното. И в тази минута мислеше единствено да не би въртопът да отнесе и майка му — това добро, най-скъпо за него същество.

— Веднъж почувствувах, че стои зад мен — продължи тя, — без да се обръщам, го попитах: „Ще арестувате ли Саша?“ Той премълча, нищо не отговори. Не издържах, обърнах се, той сложи пръст на устните си, отдръпна се заднишком и се скри в тълпата.

— Това е просто твоето болно въображение — каза Саша. — Никой не следи нито мен, нито теб, на кого сме потрябвали, хайде де, държавните престъпници! Направо е смешно! Ако трябваше да ме арестуват, отдавна да са ме арествували, защо ще си губят времето за такова идиотско следене. Освен това знай: ще ме възстановят. Но сега всички са заети с конгреса, не им е до мене, след конгреса ще разгледат въпроса ми. Изхвърли от главата си всичко останало. Не си трови живота, че и моя.

Тя мълчеше, загледана в една точка, прегърбена, клатеше глава, сякаш имаше тик. Колкото и да й говореше Саша, колкото и да я убеждаваше, тя си знаеше нейното — всичко е точно така, както го разказва. Така било днес и вчера, и утре пак ще се повтори: тя ще излезе, ще види единия от тримата и ако е дежурен оня, дребничкият, той пак ще й каже нещо, може би дори ще й отговори дали ще арестуват Саша, или няма да го арестуват.

Онзи, дребничкият, с касториновото палто, пак не отговори на въпроса й, погледна я със съчувствие и се извърна. Сега Софя Александровна очакваше нещо по-лошо. Всеки звук я караше да трепва, тишината й изглеждаше зловеща. С часове стоеше пред вратата, ослушваше се в стъпките по стълбището или се качваше на перваза и гледаше кой върви по двора. Веднъж видя някакъв милиционер и обзета от страх, панически заснова из стаята. Милиционерът не дойде у тях, значи бе отишъл у съседите да разпитва за Саша. Никой няма да каже за него нещо лошо, но хората, без да помислят, причиняват злина на другите, вероятно смятат, че така я отпъждат от себе си.

Всички знаят за неприятностите на Саша, целият блок, всички съседи, сигурно всички са ги викали, у всички са ходили. Тя седеше на пейката в двора, под малката ламаринена козирка, преценяваше кой как минава, как я поглежда, как я поздравява.

Обадиха се от домоуправлението, казаха Саша да отиде там. Винаги се бе страхувала от домоуправлението, но отиде тя. Искаха да се уточни стандартният документ за местоработата на Саша. Претекст! Тя познаваше домоуправителя Виктор Иванович Носов от двайсет години, помнеше как мъничкият Витка бе тичал из двора, познаваше и покойната му майка, и той познаваше добре и нея, и Саша. Сега почти не я погледна, не попита защо Саша е станал товарач, след като е студент, значи всичко знаеше. И за довиждане й кимна сухо. А служителката от паспортното изобщо не й каза довиждане, престори се, че е заета.