Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Юра, излиза, сякаш ни правиш услуга, по-добре недей — забеляза Нина. Не й харесваше, че той ухажва Вика, не можеше да я понася, никой не бе я канил тук, възмущаваше се, че Шарок пренебрегва Лена.

Вадим заобиколи опасния риф.

— За Юрий Шарок, бъдещия генерален прокурор!

— Като ни приберат, да ни спасяваш, ей — добродушно добави Макс.

— А сега — Вадим избърса устните си със салфетка — за домакинята, за нашата Нина, сърцето, душата и мозъка на нашата компания!

— Ниночка! Нинка!

— Е, тогава за двете домакини — Саша се обърна към Варя.

Слабичка, изящна, най-младата от тях, тя мълчеше от страх да не изтърси някоя глупост. Серафим правеше плахи опити да я заговори. Смущението му развеселяваше Саша, той също се обърна към нея, като опита да включи в разговора и Серафим. Варя отговори на драго сърце, извърна се към Саша и той видя отблизо нейните малайски очи, нежното й лице.

Затрополяха столове, изместиха масата и всички станаха да танцуват. „Ах, очите черни ме плениха, не мога никога да ги забравя аз“ — пееше гласът от грамофона. Юра танцуваше с Вика, Вадим с Лена, Варя със Серафим. После към тях се присъединиха Макс и Нина.

Когато сменяха плочата, Саша каза:

— Момчета, дайте и на мен да потанцувам.

Покани Варя, почувствува гъвкавата й фигурка, леката й стъпка, радостта й. И разбра: всичко, което дразнеше Нина — пудрата, парфюмите, тунелът, момчетиите — не е нещо страшно, просто е жадно любопитство на малка женичка, навлизаща в живота, в прекрасния свят, млад и светъл свят, от който сега болезнено го изтръгваха.

Кавгата избухна неочаквано. Юра и Вика излязоха в антрето и това вече вбеси Нина.

— Нали ви помолих да не вдигате шум. Имам съ-се-ди! — с пламнало от гняв лице каза тя. — Ама вие вземате ли от дума! Защо трябва да се свирате в антрето, като че тук мястото ви е малко.

— Е, стига де, какво толкова — усмихната възрази Лена. Беше й неудобно: Нина подчерта и без това обидното поведение на Юра.

— Не се ядосвай — добродушно я посъветва Макс.

— Просто ме смайват с тяхното нахалство — все така нервирано продължи Нина. — Те ще си идат, а аз трябва да живея с тези хора.

— Хайде стига — каза Саша. Юра и Вика бяха неприятни и на него, но не искаше да става скандал.

Вадим се опита да обърне всичко на шега:

— Сестра ми рядко намира пътя до тоалетната.

Всички познаваха тези избухвания на сериозната Нина, те минаваха така бързо, както и пламваха. Пък и беше настъпил онзи преломен час от новогодишната нощ, когато всички вече са уморени, сънливи и се дразнят от дреболии.

Юра седна до Лена, сложи ръка на рамото й и студено каза:

— Поредната истерия на старата мома.

Юра изрече това спокойно, обмислено, с ръка върху рамото на Лена, сякаш подчертавайки, че техните отношения засягат само тях двамата. Не бяха моментно изтръгнали се думи.

— Мери си приказките, Шарок! — Саша го загледа изпод вежди. Сега имаше повод да си разчистят сметките. Именно майката на Юра бе казала на неговата, че е изключен от института, само и само първа да съобщи новината. Саша почувствува в това проява на недоброжелателност от страна на Юрка.

— Всички сме си пийнали… — примиряващо подзе Вадим.

— Аз отдавна знам какво си ти — продължи Саша. — Искаш и другите ли да зарадваш с това откритие?

Юра пребледня.

— Какво знаеш? Какво, кажи де!

— Не му е тук мястото и времето и не е интересно на всички!

— А откъде накъде ти ще избираш времето и мястото? Откъде накъде ти ще диктуваш? Все много нависоко хвърчиш. Ама ей го, че падна.

— Млъкни! — каза Макс.

— Непозволен удар — промърмори Вадим.

— Това засяга само мен — спокойно отговори Саша — и ни най-малко теб и твоите роднини. Моето мнение за тебе ли? Ти си дребен егоист и себелюбец. С това моята страна приключва дискусията.

— А ти си гол крал — отвърна Юра, — генерал без армия. С това и моята страна приключва дискусията. — Той стана. — Тръгваме, Лена!

— Лена! — извика я Саша.

— Какво? — Лена се обърна, с дружелюбната си усмивка опита да заглади конфликта.

— Не можа ли да си намериш по-голямо леке?

Лена пламна и побягна от стаята. Юра поспря на вратата, погледна Саша и излезе след нея.

— Не биваше така — примирително подхвърли Макс.

— Не обичам подлеците — мрачно отговори Саша.

Но му стана още по-тъжно. Не можа да се въздържи и развали новогодишната нощ.

По-добре майка му да плачеше. Тя се вцепени, онемя, не питаше за подробностите. Със Саша се бе случила катастрофа — това беше важното.