Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Жданов докладва забележките, разработени от референтите върху последната глава на курса по история. Сталин го слушаше и се разхожда из стаята. Киров седеше до масичката за списания, рисуваше си нещо на лист хартия. Това дразнеше Сталин, макар че самият той имаше този навик — докато слуша, да чертае или рисува. Но за него това беше начин да се съсредоточи, а за Киров, обратното, да се разсее, да покаже, че всичко това малко го интересува, че му е чуждо.

Сталин с нищо не издаде раздразнението си, напротив, когато Жданов свърши, каза:

— Мисля, че забележките са уместни, можем да ги приемем. Твоето мнение, Сергей Миронович?

— Нямам възражения — без да откъсва очи от рисунката си, отговори Киров.

Сталин взе от бюрото си сведението за зърнодоставките, подаде го на Киров.

— Виж!

В сведението с червен молив беше подчертан Казахстан — седемдесет процента изпълнение на плана, общо взето, среден показател.

— Мирзоян изостава — каза Сталин, — опасенията ни излязоха правилни.

— Не е чак толкова зле — отговори Киров, — седемдесет процента… Но наистина трябва да го поскастрим.

— Зад тези средни проценти се крият дълбоки недостатъци в отделни области — възрази Сталин и взе от бюрото още един лист, разгледа го, — например Източноказахстанската област е изпълнила плана за доставките само трийсет и осем процента. И то в условията на тази прекрасна реколта. Но тази прекрасна реколта е сварила ръководителите на края неподготвени, както и предполагахме, внесла е настроение на самоуспокояване и благодушие. В донесението от Казахстан се отбелязва лошото използуване на машините, антимеханизаторски настроения, разпиляване и разхищаване на държавни средства, проникване на чужди, престъпни елементи и мошеници с партийни билети в джобовете в апарата. Необходимо е това положение спешно да се оправи, инак после ще стане късно. Казахстан ще провали доставките, това може да се отрази тежко върху зърновия баланс на страната особено сега, когато отменяме нормирането на хляба. Мисля, че трябва да изпратим някого в помощ на другаря Мирзоян.

— Дали няма да се обиди? — усъмни се Киров. — Ще излезе, че не вярваме в неговите сили. Защо не му пишем да постегне кадрите, да му предложим помощ с хора, с транспорт?

— Защо ще се обижда? — изкриви устни Сталин. — Не може да се обижда на партията. Ако всеки вземе да се обижда на партията, какво ще остане от нея? Вярно, трябва да бъдем тактични, няма да пращаме инструктор, а ще пратим секретар на ЦК… Слушай, Сергей Миронович, защо да не идеш тъкмо ти. Приятели сте, пък и почетно е там да отиде член на Политбюро!

Киров изобщо не беше очаквал подобен обрат. Да замине за Казахстан, да се откъсне от Ленинград най-малко за месец… Впрочем Сталин може да го задържи тук, в Сочи, през целия септември. Но Сталин не иска да го задържи тук, отношенията им са обтегнати и разбира се, най-добре е да се разделят. Дали Сталин не използува Казахстан, за да го отпрати? Просто да го върне в Ленинград, би означавало, че съвместната им работа не е потръгнала, провалила се е. А така има благовиден предлог — трябва спешно да се помогне на Казахстан и по ред съображения е най-добре да изпрати Киров, включително предвид личното му приятелство с Мирзоян. В този случай внезапното му заминаване от Сочи няма да предизвика никакви приказки. Съмнение буди само едно: Сталин заговори за Казахстан още първия ден след пристигането на Киров тук. Защо ли? Предварително е очаквал, че работата няма да им потръгне? Предварително е подготвял заминаването му? Може и така да е, Сталин е предвидлив. Във всеки случай това предложение му дава възможност по-скоро да замине оттук. Разбира се, можеше да се намери и друг претекст, още по-просто би било да го пусне в Минводи — за това и претекст не е нужен, лекарска препоръка е. Но вече беше отказал да пише за Енукидзе, отказа също да се премести в Москва, един трети отказ окончателно ще изостри отношенията им.

— Добре — каза Киров, — щом трябва, ще замина.

— Трябва, ти сам добре го разбираш, пък и — Сталин посочи листовете на конспекта по история — тази работа, като гледам, не те привлича твърде, нали?

— Да, така е — потвърди Киров, — какъв историк съм аз…

— Виждаш ли! А там те чака жива работа. Няма да ти отнеме повече от месец, хем и ще помогнем на Казахстан, ще осигурим хляба. Какви са сложнотиите в Казахстан? Първо, далеч е от центъра, в покрайнините е. Второ, има пъстро и фактически ново земеделско население. Там се заселиха много бивши разкулачени селяни. Сред тях има и добри, прилежни трудови хора. — Той се обърна към Жданов: — Ако не ви затруднява, Андрей Александрович, проверете, вече помолих да се изготви указ за възстановяване правата на бившите кулаци, особено на младежта, през последните четири-пет години тя се изяви добре на новите места… Да, сред тях има и трудолюбиви хора, но много са озлобени, вредят ни. От друга страна, още не сме възпитали у нашите хора, у редовите работници, у обикновените труженици елементарен трудов морал, стремеж да вършат работата си колкото може по-добре, не сме развили в тях чувство на гордост от качеството на работата им, от професията, от собствения им работнически авторитет. Ето, при мен дойде един зъболекар от Москва, лекува ми зъбите, предложи ми свой вариант, аз отказах. Той започна да настоява, бях принуден дори да повиша тон, не се сдържах… Но интересното е друго: той направил и моя, и своя вариант и ми предложи да опитам и двата — първо моя, после неговия. Опитах — неговият вариант излезе по-сполучлив, което си признах самокритично. По този начин той доказа, че е бил прав, защити своя вариант. Защо го направи? Можеше спокойно да изпълни искането ми и спокойно да си замине. Не, той настоя на своето, не се уплаши да настои, не се уплаши да наруши ясната ми забрана. Защо не се уплаши? Надвило е професионалното му достойнство. Значи е истински професионалист, човек с високо чувство на професионална гордост, такова чувство трябва да възпитаваме и ние у нашите хора. И когато възпитаме това чувство, ще отпадне необходимостта от принудителни мерки. Но засега това го нямаме, засега много говорим за преданост към делото, кълнем се, поемаме обещания, а обещанието ни трябва да бъде само едно — пред собствената ни трудова съвест, пред собствената ни трудова гордост, като например гордостта на грузинските винари или, да речем, на този зъболекар.