Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

След няколко дни Дяков му се обади и му каза да дойде в Народния комисариат на правосъдието. Юра отиде. Дяков го чакаше на пропуска. Качиха се с асансьора на четвъртия етаж и влязоха в същата стая, в която предишния път го бе приел Дяков.

До прозореца седеше и четеше вестник човек с военна униформа, с четири ромба на петлиците на гимнастьорката. Петлиците бяха малинови на цвят — войските на ОГПУ. Юра се напрегна — разбра на каква работа искат да го вземат.

— Другарят Березин — представи го Дяков.

Березин остави вестника и Юра видя бронзово ескимоско лице, отново го обзе тревога.

С жест Березин покани Юра да седне.

Дяков остана прав и седна вече по време на разговора, когато Березин и на него посочи с кимване стола.

Березин отначало мълчаливо огледа Юра, после бавно произнесе:

— Партийната организация ви препоръчва за работа в органите на НКВД. Запознах се с вашето лично досие. Брат ви е осъден за криминално престъпление. Познавахте ли хората, съдени заедно с него?

— За пръв път ги видях на процеса.

— Бяхте ли близък с брат си?

— Той е четири години по-голям. Аз имах свои приятели, той — свои.

— Поддържате ли връзка с него?

— Той пише на мама, на татко… Те му отговарят… Предават му моите пожелания да изтърпи присъдата и да се върне към трудов, честен живот. Дали ще помогнат съветите ми, не зная.

Березин се интересува не от брат му, а от него, Юра ясно разбираше това. И трябваше да отговаря така, че да не събуди съмнения в искреността си, но и така, че да не го вземат в органите. Те сами трябва да се откажат от него. Березин никога няма да му вярва, той е от породата на Будягин, от желязната кохорта.

— А какви са вашите приятели? — попита Березин.

— Нямам особено близки приятели — предпазливо започна Шарок, понеже разбираше, че това е основният въпрос. Само че за кого иска да чуе Березин: за Саша Панкратов или за Лена Будягина?… Но и Саша, и Лена отдавна не са му приятели… — Нямам особено близки приятели — повтори Шарок. — Имам познати от института, от училището, в което учих, от блока, в който живея.

— Учили сте в Седмо училище, нали?

Тъй, ясно… Въпросът е за Саша или за Лена.

— Да, в Седмо.

— На „Кривоарбатский“?

— Да.

— Хубаво училище. С кого от съучениците си се срещате?

Опипва за Саша Панкратов. Да премълчи ли? Защо пък? И без това знаят. Че в какво могат да го обвинят? Двамата изобщо не са били приятели, напротив, бяха врагове. Но не бива да говори и за враждата между него и Саша, ще помислят, че иска да наклепа арестуван човек. Нищо не е имало — нито приятелство, нито вражда. Живееха в един блок, връстници са, учеха в едно училище, после работиха в един завод, всичко това беше отдавна…

— Вижте какво — каза Юра, внимателно обмисляйки всяка дума, — всъщност вече не се срещаме. Пък и по-рано се срещахме ей тъй, случайно — живеем в един блок. А сега се пръснахме. Максим Костин например завърши пехотното училище, замина за Далечния изток. Александър Панкратов е арестуван, откровено казано, не знам за какво. Нина Иванова е учителка, виждаме се понякога на двора, добър ден и довиждане… Освен това срещам Вадим Марасевич, той не живее в нашия блок, но на Арбат, филолог е… Кой друг? Да, Лена Будягина живее в Петия дом, и с нея почти не се виждаме.

— Дъщерята на Иван Григориевич ли? — попита Березин.

— Да.

— Имате ли годеница, приятелка?

Този въпрос, зададен веднага след като Шарок спомена Лена, му показа, че те за всичко са осведомени. И трябва да бъдат осведомени. Целта на тези въпроси не е толкова да научат подробности от неговия живот, колкото да проверят честността му.

— Засега не възнамерявам да се женя — усмихна се Шарок.

— Обичате театъра, киното, да потанцувате…

Знаят, че е ходил с Лена на ресторант.

— Обичам да потанцувам.

— С хубави момичета, а?

— По-добре да са хубави.

Березин помълча, после попита:

— Споменахте Панкратов. Александър Павлович Панкратов ли имахте предвид?

— Да, казвахме му просто Саша. Той ни беше комсомолски секретар. Но е арестуван.

— Какво представлява той?

Шарок пак сви рамене.

— Отдавна беше. Осем години минаха, тогава той уж беше добро момче, честно — той се усмихна, — комсомолски вожд. А какво е станало с него после — не знам.

Не можеше да отговори другояче. Отрицателната, дори сдържана характеристика би предизвикала въпроси, на които не би искал и не виждаше смисъл да отговаря. Тогава Панкратов е бил добро момче, тогава Саша е бил на петнайсет години, тогава и Шарок е бил на петнайсет години, тогава е гледал на всичко с младежки доверчиви очи. Той и сега е доверчив, едва ли им трябва такъв открит, откровен човек, че и с брат престъпник на всичко отгоре.