Майн Рид - Ямайски марони

— Така да бъде! — продължи той след кратка пауза. — Колкото и да съм беден, аз ще докажа на този чичо еснаф, че аз съм не по-малко горд от него. На презрението ще отвърна с презрение. Ще поискам обяснение за поведението му и колкото по-скоро, толкова по-добре!

Възбуден от накърненото си честолюбие и почти узрялото решение за възмездие, младият несретник шибна с камшика изпосталялата кранта и препусна в пълен галоп. Животното не се нуждаеше от много насърчения. Ако главата му беше насочена в обратна посока, то едва ли би минало без подкани, но сега то усещаше, че се връща у дома и примамливостта на яслите имаше много по-силно въздействие от ударите на бича и шиповете на шпорите. В продължение на цял час конникът препуска, без да прекъсне или да намали своя галоп. Пътят беше широк и очертан от коловозите, той водеше в права посока и ездачът беше сигурен, че не се е отклонил. От време на време през гъстака проблясваше вода — реката, която негърчето бе поменало в упътванията си. Най-после се показа бродът. Пътникът намали своя ход, за да премине реката. Не се виждаше мост, но водата беше само до колене и понито без колебание прецапа реката. Хърбърт спря на отвъдния бряг, изправен пред неочаквано затруднение. Там пътят се разклоняваше. Негърчето го беше предупредило за разклонението и му беше казало да не взема „лявото път“, но вместо два тук се оказаха три пътя. Лесно беше да се определи кой път да се не хваща, оня, който водеше наляво. Но кой от останалите два да избере, момъкът не можеше да реши. И двата пътя бяха равни и добре очертани: както единият, така и другият можеше да отива за Гостоприемната планина.

Ако ездачът оставеше да го води конят, животното щеше да избере правилния път. По всяка вероятност той и така щеше да постъпи накрая, но преди да продължи, реши, че е по-добре да огледа къде са оставили следи колелата на каляската, която положително го беше преварила.

Докато конникът се бавеше, в околната тишина прозвуча съвсем наблизо глас, който му се стори добре познат. Той се обърна рязко на седлото и погледна към посоката, откъдето гласът бе дошъл. Какво беше смайването на Хърбърт, когато зърна негърчето Куоши!

— Там, господарю! Куоши каже за това брод: не взема лявото път, то води Еврейско чифлик; не взема дясното път, то води Монгю замък, взема средното път, то на господар Вон, то води право Гостоприемна планина.

Младият пътник остана няколко мига неподвижен, без да продума или да направи знак за отговор, сякаш изненадата го скова. Той беше оставил момчето на предната палуба на кораба да се грижи за багажа му и го беше видял, готов беше да се закълне, все още на палубата, когато напусна кея. Бе яздил няколко мили, по-голямата част в галоп, и то с такава скорост, че никой пешеходец не можеше да го догони. Как тогава да си обясни присъствието на Куоши?

Този въпрос се натрапи веднага на съзнанието му и той го постави на негърчето тутакси, щом се съвзе от смайването и си възвърна способността да говори.

— Куоши следва млад господар. По пети на пони.

Отговорът обаче хвърли твърде малко светлина, защото младият човек продължаваше да смята за съвсем невъзможно за кой да е човек да тича толкова бързо, колкото бе препускал.

— По петите на понито! Какво плещиш, черни приятелю? Да не искаш да кажеш, че си припкал подире ми от пристана до тук?

— Да, господарю. Това прави Куоши.

— Че аз те видях на борда на кораба, когато потеглих. Как ме догони?

— Ехе, господарю! Лесно работа. Млад господар тръгне, Куоши носи куфар на волска кола. Господар върви бавно в начало. Куоши бързо гони и после лесно тича с пони. Не много трудно.

— Не много трудно! Как така, черно дяволче? Та аз яздех с десет мили в час. Как успя да ме догониш. Не мога да си го представя. Че ти тогава си голям бегач, да си призная. В надбягвания ще биеш всички — и черни, и бели. Средният път, казваш?

— Да, господарю. То път за Гостоприемна планина. Скоро виждаш голяма порта.

Хърбърт насочи коня към посоченото направление и тръгна, а мислите му закръжаха около чудноватата случка.

Поязди малко и му се прищя да погледне назад, за да провери дали Куоши продължава да тича по петите му, както и да поразпита необикновения си придружител.

Ново учудване очакваше момъка. Негърчето не се виждаше никакво. Нито вдясно, нито вляво, нито надире.

— Къде ли се е дянало това дяволче?

— Тук, господарю — обади се глас, който идеше сякаш изпод земята точно под коня, и начаса кафявата муцунка на Куоши, показваща се над конската задница, издаде къде се крие негърчето.