Майн Рид - Ямайски марони

Въпреки своето закачливо съдържание отговорът не беше израз на озлобление. Напротив, добродушна усмивка заигра по лицето на момъка, който насочи малко насмешлив поглед към франта.

— Ай-ай, я глеедай! — провикна се контето, което едва сега видя с кого разговаря. — Вие, драаги! Ай, наистиина! — продължи той, без да дава вид, че забелязва подигравателното изражение на събеседника си. Ай, мноого страанна личност! Неразбиираема личност! Моога ли да запиитам, прощавайайте за свободаата, която ви нооси насаам, в Ямаййка, искам да каажа?

— Същото — отговори пътникът от трюма, леко раздразнен от твърде свободния начин на разпитване, — което ви носи и вас, добрата „Морска нимфа“.

— Ай, наистиина! Добре, мноого добре! Ноо няямах тоова предвид.

— Нямахте ли?

— Нее. Уверяявам ви. Искаах да зная кааква рабоота ви вооди тук. Може би проофесия?

— Не, нямам никаква професия, уверявам ви.

— Тогава занаяят?

— Съжалявам. Нямам и занаят.

— Никааква проофесия, никаакъв занаяят! Амии каквоо тогаава ще правиите в Ямайайка? Може би ще стаанете книиговодител или надзираател? И за двеете не се изисква умение, както мее уверяяват. Книиговодителят не вооди никакви книиги, ха-ха и положиително всееки тип, коколкото и неевеж да е, мооже да надзиирава неегри! Това ли очааквате, любеезни!

— Не очаквам изобщо нищо — рече момъкът с безгрижно безразличие. — Що се отнася пък до работата, която ще ми се възложи в Ямайка, то ще зависи, предполагам, от волята на другиго.

— Другииго! Коой?

— Чичо ми.

— Ай, имаате знаачи чиичо в Ямаайка?

— Имам, стига да е жив.

— Ааай, ниима не знаете даали е жиив? Не се е обааждал отдаавна, знаачи?

— От години — призна бедният пасажер от трюма и безнадеждните перспективи за бъдеще го накараха да смекчи подигравателния тон на гласа си. — От години, макар че му писах, за да го уведомя, че ще пристигна с тоя кораб.

— Мноого странно! А моога ли да попиитам какво рабооти чичо ви?

— Плантатор е, струва ми се.

— Плантаатор ли?

— Такъв беше поне, когато ни се обади за последен път.

— Тогаава той ще е мооже би боогат. Ако има имоот, мооже да напраави нещо поовече за вас. Вместо да надзииравате негрите, мооже да ви напраави управиител. Моога ли да запиитам за имеето ви.

— Разбира се. Казвам се Хърбърт Воуан.

— Воуан! — повтори франтът с тон, издаващ интерес. — Воуан, казаахте, нали?

— Хърбърт Воуан — повтори момъкът натъртено.

— А как се виика чиичо ви?

— Той също се нарича Воуан. Брат на баща ми или по-точно беше, защото баща ми почина.

— Не е ли госпоодин Лофтъс Воуан от Гостоприеемната планина?

— Лофтъс е малкото име на чичо ми, а Гостоприемната планина е, струва ми се, названието на стопанството му.

— Странно, неразбиираемо странно. Знаеете ли, приятеелю, че вие и аз изглеежда имааме една и съща цеел. Лофтъс Воуан от Гостоприеемната планиина е попечиител на собствената ми плантаация. У неего отиивам и аз. Колко удивиително, че вие и аз ще трябва да бъъдем гости под един и същи поокрив!

Контето придружи забележката с надменен поглед, който не убягна на пътника от трюма. Погледът издаваше точното съдържание на словата и Хърбърт Воуан ги изтълкува като обида. Той се готвеше да отговори с подходящата язвителност, когато франтът се обърна рязко и се отдалечи. За сбогом той изфъфли няколко неясни думи, че може би пак ще се срещнат.

Хърбърт Воуан остана известно време неподвижен; по лицето му се изписа израз на силно презрение. Но всичко трая кратко, сетне той си възвърна обичайното добро настроение и слезе в трюма, за да приготви скромния си багаж за разтоварване.

По-малко от половин час след късия разговор между г. Монтагю Смиджи и Хърбърт Воуан „Морска нимфа“ бе изтеглена в пристанището и закотвена пред кея.

От брега поставиха мост и по него плъзнаха с глъч мъже и жени, с всички оттенъци в цвета на кожата, от млечнобял до абаносовочерен. Гъмжилото се пръсна по палубата, а пътниците от кораба, преситени от всичко свързано с него, избързаха да слязат на сушата.

Полуголи носачи — черни, кафяви и жълти — се засуетиха около багажите и задърпаха сандъци, кутии и чували във всички посоки; техните неразбираеми, остри и чести викове приличаха на маймунски крясъци.

На кея се заизреждаха коли, очакващи очевидно пристигането на ветрохода; не наемни файтони, както в европейските пристанища, а изключително частни екипажи: едни от тях — изящни двуколки с впрягове коне и черни кочияши в ливрея, други — обикновени кабриолети само с един кон или скромни каруци, според богатството и начина на живот на хората, за чието посрещане бяха дошли на пристанището.