Майн Рид - Ямайски марони

Волски коли, някои от тях с по осем вола в ярема, бяха спрели недалече от разтоварището и очакваха багажи; голите черни колари се въртяха около животните и от време на време подвикваха имената им или им говореха нещо, като че добичетата можеха да ги разберат.

Между различните коли, които се подредиха на пристана, веднага се забелязваше богата каляска. В нея бяха впрегнати два коня с кремав цвят в разкошна сбруя. Един мулат возач седеше на капрата, наконтен в яснозелена ливрея с жълти ревери, а един лакей, с дрехи от същия цвят, бе застанал на стъпалото и държеше отворена вратата, за да се качи някой вътре.

Хърбърт Воуан стоеше на предната палуба на „Морска нимфа“ и се колебаеше дали да слезе на брега. Той забеляза луксозния екипаж и докато го разглеждаше, вниманието му бе привлечено от двама господа, които, слезли от кораба, се запътиха направо към каляската. Зад тях вървеше бял слуга, а подир него черни слуги с куфари и пакети в ръце. Хърбърт лесно позна единия от мъжете и белия му прислужник, и двамата бяха негови спътници: г. Монтагю Смиджи и лакеят му. Другият беше вероятно посрещач от острова, двамата негри бяха негова прислуга. Сега Хърбърт си спомни казаните преди малко думи, с които франтът му се похвали, че ще бъде гост на собственика на Гостоприемната планина. Нима скъпата кола принадлежеше на чичовата му плантация? А учтивият господин, който придружаваше контето, не беше ли сам непознатият чичо? Едва ли. Тоя мъж беше много млад. Пък и евтината дреха и дочените панталони не подхождаха за собственика на подобна каляска. Хърбърт се огледа, за да види дали има някой, когото да запита. На борда се суетяха многобройни бели и цветни островитяни, но повечето бяха далече: по средата на палубата или по квартердека. Близо до себе си младежът забеляза само едно негърче с такъв глупав и тъп вид, че се подвоуми дали да се обърне към него, убеден, че не ще получи свестен отговор.

Когато момъкът поразгледа по-внимателно черното момче, той откри, че очите му играят хитро, и издават повече ум, отколкото Хърбърт сметна в началото. Нещо повече, негърчето бе приковало в него поглед, като че очакваше въпроси или то самото желаеше да запита нещо.

Младият човек реши да получи от този източник сведенията, които го интересуваха.

— Ей, малкият — обърна се той мило, — можеш ли ми каза чия е оная каляска там долу с кремавите коне и кочияша със зелената ливрея.

— Да, да — отвърна негърчето и отвори широка уста, в която лъснаха белите му зъби, — долу каляска на господаря. Всичко знай каляска на господаря. Всичко в града.

— Какъв господар?

— Как! То мой господар.

— Че как се казва твоят господар?

— Име него! Голяма къща име него. Гостоприемна планина име него.

— Значи това е каляската на г. Воуан?

— Да, господин Вон, то голямо господар.

— А тоя, дето се качи на коня сега, лично г. Воуан ли беше?

— Господин Вон! Не. То управител. То среща голямо господар, кое идва с голямо кораб. Те отива на Гостоприемна планина. Там отива те. Хоп! Как Къджоу шиба коне!

Когато г. Монтагю Смиджи седна в каляската, черният лакей се качи на капрата, отстъпвайки седалката зад колата на английския слуга. Екипажът се понесе с вихрена скорост и подир него препусна управителят съпровождач. Хърбърт наблюдаваше отдалечаващата се каляска, докато тя се скри зад един завой. Тогава момъкът сведе поглед към палубата и се отдаде на размисъл, който далече не бе приятен. Той забрави за негърчето, което продължаваше да го зяпа с подчертано любопитство. Хърбърт обсъждаше положението си. Никой не дойде да го посрещне и поздрави с добре дошъл. Какво да мисли? Че чичо му не е получил писмото? Че то е пропаднало из пътя? Как да постъпи тогава? Да попита за пътя към Гостоприемната планина и да потегли начаса? Не виждаше друг изход: в джоба си нямаше пари, ни пукната крона, да заплати за нощувка в града. А трябваше да ходи и пеш, защото нямаше с какво да наеме кон. И когато пристигне в Гостоприемната планина, как ще го посрещнат? Ще го приемат ли? Той не знаеше какви чувства изпитва чичо му към него. С години плантаторът не беше благоволил да се обади на баща му, никога не беше писал на племенника си; той нищо не знаеше за младежа, и ето сега този племенник пристига без пари, бедно облечен и което е още по-лошо: без занаят и професия. На какъв прием можеше да разчита?

Печалните мисли помрачиха лицето на младия изселник.

Мълчалив, с устремени в палубата очи, той не виждаше нищо около себе си.