Майн Рид - Ямайски марони

— Добре — рече Кейт замислено, — че Кюбина е решил да напусне една страна, където, страхувам се, подобни зрелища са твърде обичайни. Ще бъда толкова щастлива да ги видя и двамата още веднъж в нашия мил, красив остров. И ти, Хърбърт, ще се радваш на завръщането им, сигурна съм.

— Разбира се. Ах, Кейт, помисляла ли си колко много сме задължени и на двамата!

— Често, Хърбърт. Често. И ако не вярвах сляпо в съдбата, бих си въобразила, че без тях.

— Детинщини, Кейт — прекъсна закачливо младият съпруг Кейтините слова. — Това са креолски суеверия. Няма никаква съдба. Не тя ръководеше сърцето ми, за да го накара да приеме, че ти си най-красивото създание на света, а то направи своя избор, защото ти си действително такава. Бъди великодушна към Кюбина и Йола. Признай открито, любима моя, че ако не бяха те, ти щеше да станеш може би госпожа Смиджи, а аз… аз…

— О, Хърбърт, не говори за миналото. Да го погребем в забрава, щом настоящето ни предлага всичко, за каквото сме копнели.

— Съгласен съм! Но, миличка, да не забравяме признателността, която дължим на Кюбина и на тъмнокожата му невеста. И за да им го докажем, предлагам да им поднесем нещо повече от къс земя. Нека на него им построим и жилище, та когато се върнат, да намерят покрив, под който да се подслонят.

— О, то ще бъде приятна изненада за тях!

— Тогава да го сторим. Какво прелестно утро! Не намираш ли, Кейт?

При този въпрос Хърбърт погледна навън през жалузите.

Нямаше нищо изключително в утрото — поне за Ямайка, ала Кейт виждаше през Хърбъртовите очи и точно сега в погледа на двамата всичко беше в розов цвят.

— Наистина прелестна утрин — съгласи се младата жена и погледна въпросително съпруга си.

— Какво би казала тогава, ако се поразходим малко пеш?

— Ще бъда очарована, Хърбърт. Къде възнамеряваш да отидем?

— Отгатни!

— Не, ти трябва да ми кажеш.

— Забравяш, че според креолските обичаи нашият меден месец, трябва да продължи цяла година. Докато той трае, ти ще заповядваш, сладка Кейт. Къде желаеш най-много да отидем?

— Нямам предпочитания, Хърбърт. Навсякъде. С тебе навред е за мене хубаво. Реши ти.

— Добре, мила. Щом предоставяш на мене, аз предлагам да се изкачим на Дяволската канара. От върха може да се огледа и парчето земя, което възнамеряваме да подарим на нашия брат Кюбина. Докато сме горе, можем да изберем и място за жилището. Ще ти бъде ли приятно да отидем там?

— Скъпи Хърбърт — отговори младата съпруга, обвивайки ръцете си около тези на, съпруга си и гледайки го нежно в очите, — и аз си помислих за същото място.

— Защо за него? Кажи ми!

— Засрами се, Хърбърт. Нима трябва да ти го повтарям. Мисля, че ти го казах по-рано.

— Повтори ми го още веднъж. Приятно ми е да те слушам да ми говориш за оня час:

— Час! Едва ли минутка бе то, и все пак минутка толкова ценна, колкото целият ми живот! Една минутка, в която открих, че говорът на очите ти е по-истинен от този На езика ти. Ако не беше тази мисъл, Хърбърт, можех действително да се поддам на отчаянието. Споменът за този сладък миг ме придружаваше и крепеше при изпитанията. Въпреки всичко продължих да се надявам.

— И аз също, Кейт. Този спомен е толкова свиден за мене, колкото и за тебе. Нека отидем на поклонение на това свято място.

Един час по-късно двамата стояха на Дяволската канара, на онова място, което беше свято за сърцата им.

Хърбърт изглежда забрави за какво се изкачиха горе. Не помена и дума за Кюбина, ни за мястото на жилището му. Не каза ни слово за Щастливата долина и неприятните спомени, които тя беше в състояние да събуди. Забравено беше сякаш цялото минало с изключение на една сладка сцена, в която бяха съсредоточени мислите и речите на двамата.

— И ти ме обичаше тогава? — запита той само за да изпита насладата на утвърдителния отговор. — Обичаше ли ме тогава?

— О, Хърбърт, как можех да не те обичам? Очите ти бяха толкова прекрасни тогава.

— Какво! Нима сега не са?

— Колко е жестоко да ми поставяш подобен въпрос! Ах, сега те са далеч по-прекрасни! Тогава ги гледах само с очакване, сега се взирам в тях със съзнанието за собственост.

Последните думи бяха напълно уместни, не съдържаха нищо пресилено и изразяваха взаимното чувство, което свързваше Хърбърт Воуан с неговата братовчедка — съпруга.

Когато техните ръце се преплетоха и младите им сърца се притиснаха едно до друго, двамата забравиха за мароните и за всички изживени тревоги и повярваха, че дори и на този нещастен свят може да съществува щастие.