Майн Рид - Ямайски марони

Сетне коромантиецът рязко промени хватката, улови търговеца на роби за едната ръка и единия крак, вдигна го високо във въздуха и с огромно усилие го захвърли над планшира на лодката.

Едновременно с плясъка на вода прокънтя писък, изразяващ ужас. След миг тялото на нещастника се изгуби под тъмните струи на вира.

Шапката и чадърът му единствени изплаваха на повърхността и се понесоха бързо по течението.

Извергът отново се изправи в ладията, но не откри никаква възможност за спасение. Единственото задоволство, което можа да извлече от временното си облекчение, беше да види, че вероломният му съучастник ще загине заедно с него.

Чакра се надяваше, че като намали товара на лодката, ще успее да се бори по-сполучливо с течението, но надеждата му не се оправда.

Докато се отърве от своя спътник, той загуби време и преди да успее да се върне назад, ладията бе повлечена от един водовъртеж, от който не бе в състояние да я измъкне дори силата на греблото.

За съвсем кратко време члунът бе отнесен в устието на пролома и се плъзна надолу с бързината на стрела.

Опитът на лодкаря да се хване за един храст, който се подаваше водоравно от скалите, не му помогна да се спаси, макар че в отчаянието си Чакра се улови за него. Дори дръвчето да имаше яки корени, те не биха издържали на яростния, неудържим напор на водната струя.

Храстът обаче беше слаб. Корените му се изскубнаха и след миг коромантиецът и лодката му се сгромолясаха между камъните от сто фута височина.

Съюзникът на Чакра се бе озовал в бездната само няколко секунди по-рано и двете мъртви тела отново се събраха наедно, въртейки се непрекъснато сред бялата гъста пяна.

На утрото след описаните трагични събития всеки, който би минал през голямата пътна порта на Гостоприемната планина и би насочил погледа си нагоре по дългата, засенчена от палмите алея, би зърнал само грамада от черни, димящи развалини.

Но една друга утрин, дванадесет месеца по-късно, устремеше ли човек взор в същото направление, щеше да съзре съвсем друга гледка. В дъното на тази растителна панорама можеше отново да се види как се усмихва с целия си разкош гордият господарски дом на Гостоприемната планина — възроден във всяко отношение, — с каменното си стълбище, с белите си стени и прозорци със зелени жалузи, сякаш изскочил като птицата феникс от пламъците. Всяка архитектурна подробност на предишната постройка беше така сполучливо възстановена, че дори и онзи, който познаваше добре старата сграда, не би могъл да открие следите на преобразованието.

Отвън всичко изглеждаше като преди. Едва когато се влезеше в жилището, щеше да се забележи промяна, и то главно по отношение на настанените в него обитатели и по отношение на собствениците му. Вместо някогашния господар — пълен, червендалест мъж с малко простоват вид, прехвърлил четиридесетте години, се явяваше млад човек с благородно изражение на лицето, едва навлязъл в зряла възраст, но по обноски и държане очевидно подготвен за своите задължения на собственик, напълно достоен за господар на знатния дом.

До него — не би могло да бъде и другояче — се намираше другарка, върху която окото се спираше с още по-голям интерес, другарка, която бе придавала чар на стария дом и която сега разкрасяваше още повече новия: дъщерята на предишния — съпругата на сегашния собственик.

Тя дори не беше променила името си, а само гражданското си състояние. Малката Куошеба не беше вече госпожица, а госпожа Воуан.

Младите съпрузи се бяха разположили в големия хол, чийто под лъщеше и чиито мебели бяха разкошни, както и по-рано.

Беше час за закуска и в същото време, както и в миналото, час, в който можеше да се очаква пощата. Ала и двамата не се сещаха и да погледнат навън за всекидневния вестоносец, който се очаква с по-голямо нетърпение от онези, които Хименей — богът на брака — не е оковал в своите златни вериги.

И двамата не искаха и да знаят за външния свят, нито се интересуваха от новини. Тяхната любов, още под опиянението на медения месец, представляваше сама за себе си цял свят и те нехаеха за пристигането на пощата.

Пощата обаче не щади ни онези, които я посрещат с безразличие, ни онези, които я очакват с възбуда. Нея я предават както на потъналия в скръб, така и на ликуващия от радост. Тя носи веселие на сърцето, което е било подтиснато от мъка, и тъга на оногова, който само миг преди получаването й е сияел може би от блаженство.