Майн Рид - Ямайски марони

Разкошът в момковите одежди се съчетаваше с надменност, която подчертаваше, че той е човек от знатно потекло, може би главатар на някое африканско племе.

А и в действителност той беше такъв човек — фулахски принц от сенегалския бряг.

Неговото присъствие или поява по тези места едва ли биха привлекли нещо повече от бегло внимание, ала тук, на другия бряг на Атлантика, на борда на един кораб за пренасяне на роби, те се нуждаеха от обяснение.

Очевидно беше, че той не се числи към злочестите човешки същества от трюма, осъдени на вечно робство. Нямаше признаци, че с него се отнасят като към пленник. Напротив.

Как тогава да се обясни присъствието му на барка на робите? Пътник ли беше? И какво го свързваше с останалите хора от ветрохода?

Подобно съдържание, макар и изразено другояче, имаха въпросите на евреина търговец на роби, когато на връщане от предната палуба, след като бе приключил прегледът на товара, очите му внезапно зърнаха младия фулах.

— Гошподи, капитане! — възкликна евреинът, вдигайки двете ръце нагоре и разглеждайки изненадано момъка с тюрбана на квартердека. — Гошподи! — повтори той. — Що за шудо! Бог да ми е на помощ! И тия ли са роби?

— Не, господин Джесурън, никакви роби не са. Оня, важният, в коприна и сърма е сам господар на роби. Той е принц.

— Що думаш, капитане? Принш?

— Не ви се хваща вяра май? Ехе, не ми е за пръв път да возя на кораба си африкански принцове. Тоя тук е негова светлост принц Сингюз, син на великия султан Фута-торо. Останалите около него са слуги, негови придворни. Оня с жълтата чалма е носител на „златния жезъл“, другият със синята гъжва — носител на „сребърния жезъл“, третият май е камердинер.

— Султанът Футо-торо! — смая се търговецът на роби, продължавайки да държи вдигнат чадъра си. — Кралят на ощрова на шовекоядците! Ама ше жмешка! Моля ти се, капитане, не се шегувай! Кажи защо си ги нагиждил. Да не жмяташ да ижмъкнеш нещо повешко за тоя салтанат?

— Не се шегувам, господин Джесурън. Не съм ги докарал за продан. Кълна се, че тоя приятел е африкански принц.

— Африканшки врели-некипели! — пригласи евреинът недоверчиво, вдигайки рамене. — Хайде, кажвай, капитане, какъв машкерад си правиш!

— Никакъв маскарад, любезни. Казах ти. Той е арабски принц и мой пътник. Нищо повече.

— Иштина ли?

— Истина! — натърти корабопритежателят. — Нали ви казах, господин Джесурън.

— Гошподи, пътник жнаши!

— Да-а! И за пътя заплати царски като същински принц.

— А какъв дявол го води в Жамайка?

— В Ямайка? Виж, то е съвсем друго. Хич и няма да се догадите за какво е тръгнал.

— Я кажи да шуя, шкъпи!

— Добре де. Тя, работата, кажи-речи, е такава: преди около година мандингоански войски нападнали столицата на стария Фута-торо и заедно с плячката отвлекли една от султанските щерки, сестра на оня писания там горе. Продали я на някакъв западнойндийски кораб за роби, който, разбира се, довел момичето на някой от тукашните острови, но не се знае на кой. Старият Фута-торо, пък и другите от хората му, мислят че робите са ги закарали всички вкупом на едно място. Той нещо се е смахнал от мъка по щерка си, тя му била любимката, че и голяма гиздосия била на туй отгоре, та сега праща брата да я дири и да я върне, дето и да е. Ето, такава е работата.

Докато капитанът разказваше историята, по лицето на евреина се изписа изражение, което издаваше нещо повече от обикновен интерес, нещо повече от чисто любопитство, но той се помъчи да скрие всякакъв външен белег на вълнение и да запази, доколкото му бе възможно, пълна невъзмутимост.

— Гошподи — рече той, когато корабопритежателят завърши, — наиштина шудна иштория! Но как, дявол да го вземе, ще намери сещра си? Вше едно да търси игла в копа сено.

— Вярно! — съгласи се морякът. — Ама това никак не ме интересува — добави той с най-голямо безразличие. — Моята работа беше да прекарам момчето през океана и ако бащата е съгласен да плати, да го върна при същите условия и за същата цена.

— Добре ли плащат? — запита търговецът на роби, видимо заинтересован да узнае отговора.

— Нали казах, платиха царски. Видяхте ли оная купчина жълти мандингоанци там долу до котвения шпил?

— Мда.

— Четирийсет парчета — ни едно по-малко.

— Е?

— Двайсет са за мене, дето ги докарах. Доста евтино, нали?

— Щрашно евтино, драги. А ощаналите двайсет?

— Те са си негови. Води ги, та да ги размени срещу сестра си, като я намери.

— Ако я намери.

— То се знай, ако я намери.