Майн Рид - Ямайски марони

Причината, поради която той пусна котва далече от брега, можеше да се узнае, ако човек се качеше на борда му, нещо невъзможно за безделни и любопитни зяпачи, тъй като само посветените имаха право да присъствуват на зрелището, което се разиграваше на палубата, достъпна единствено за оногова, който се интересуваше от корабния товар.

Гледан отдалече, корабът на робите привидно лежеше в пълен покой, ала в действителност на палубата му цареше рядко оживление; можеше да се наблюдава една колкото интересна, толкова и потресна картина. Баркът пренасяше товар от двеста човешки същества — „бали“ по говора на търговците на роби.

Тези „бали“ не бяха всички еднакви. Както корабопритежателят се изразяваше глуповато, товарът бе добре подбран, т.е. стоката бе товарена от различни места на африканския бряг и затова съдържаше различни представители на етиопската раса. Тук се виждаше меднокафяв и умен мандингоанец, изправен до йолофец с черна като абанос кожа; там стоеше див и войнствен коромантиец редом с кротък и покорен поупоуанец; жълтокож ибоанец с образ на павиан се бе отпуснал жалък и унил срещу канибал-мокоанец или пък бе окован във вериги китка до китка с лекомислен конгоанец или анголец.

Никой обаче от робите на борда на ветрохода нямаше бодър вид. Ужасите от пътуването бяха сложили отпечатък върху всички, дори игривият конгоанец и предразположеният към самоубийство лукумиец се бяха поддали на угнетението. Пищната картина, която сега се разкриваше пред очите им, разкошният пейзаж с ярките багри на тропическата растителност те посрещаха с различни чувства. Едни като че се отнасяха към гледката с безразличие, на други тя напомняше африканските им домове, откъдето ги бяха отвлекли жестоки престъпни люде, а мнозина потръпваха от смътна тревога, приемайки, че пред тях е страшната куми — страната на великаните човекоядци — и че тук ги водеха, за да бъдат изядени!

Ако робите се опитаха да поразмислят, щяха да се убедят, че едва ли техните тобонду — тия бели насилници, които ги пренасяха отвъд океана — имаха подобно намерение. Твърдият нелющен ориз и зрялата царевица, които съставляваха единственото им ядене по време на пътя, явно не бяха храна, избрана да ги гои за гощавката на канибали; и сега техните гладки и лъскави кожи бяха сухи и покрити със струпеи и кори на зараснали рани.

От несгодите през време на кошмарното пътуване чернокожите измежду робите бяха добили пепеливосив цвят, а жълтокожите — болнав зеленикав оттенък. Мъже и жени, защото имаше и много жени, всички очевидно бяха станали жертва на лоши обноски, недояждане и развален въздух.

На квартердека бе застанал собственикът на барка, висок като върлина дангалак с обветрено лице, до него стоеше помощникът му, престъпен негодник с черна брада, а двайсетина моряка, все от същата пасмина, но с по-долен чин, изпълнявайки заповедите им, се бяха пръснали из кораба.

Докато се суетяха нагоре-надолу по палубата, те ругаеха най-дебелашки и нанасяха удари на безпомощните си пленници, явно само за да изпитат наслада от своята жестокост.

Веднага щом котвата бе спусната, въжетата — прибрани и намотани по местата им, започна ново явление от отвратителната драма. Живите бали, които досега бяха държани долу в трюма, трябваше да излязат или по-скоро да бъдат насила извлечени на палубата, не всички наведнъж, а на групи от по трима-четирима. Всеки роб, който се подаваше на люка, бе грубо улавян от един матрос, застанал до отвора с мека четка в ръка и кофа при нозете; кофата съдържаше една черна смес от барут, лимонов сок и палмово масло. Несъпротивляващият се пленник бе намазвай с тая смес, която подир това друг моряк втриваше в кожата му с ръка, и накрая го лъскаха с твърда четка за коне, докато черната кожа добие блясъка на току-що лустросан ботуш.

За наблюдателя на тази странна картина всичко би изглеждало чудновато, ако не знаеше какво е нейното предназначение. Но за зрителите, които присъствуваха на палубата, гледката не бе нова и необичайна. Не за първи път тези безчовечни хора приготовляваха своята стока за пазара на роби.

Една подир друга тъмнокожите жертви на човешката алчност се докарваха отдолу и подлагаха на дяволското мазане, на което всеки един поотделно и всички вкупом се подчиниха с търпеливо примирение, подобно на овце, които стрижат. В погледа на мнозина се четяха следи от онази уплаха, която бяха изпитали в първите часове на пленничеството и която не бе ги напуснала и досега. Нима тази церемония не представляваше прелюдия към ужасното жертвоприношение?