Майн Рид - Ямайски марони

Девойката го долавяше ясно, при все че не знаеше причината. В невинната си чистосърдечност тя не бе се сетила да дири обяснение. За щастие никой не бе й говорил за смесената й кръв и тя не подозираше, че зад обръщението „малката Куошеба“ се крие позорно петно.

Младото момиче изпитваше известна откъснатост от обществото, нямаше истински приятели. Вероятно това бе допринесло сърцето и чертите на лицето му да добият отпечатък на самоувереност и самообладание, които твърде малко отговаряха на възрастта му.

Това обстоятелство бе засилило нежните чувства, които свързваха дъщерята с бащата. Нима то не можеше да засили и интереса към понятието „братовчед“? Дали то действително спомогна или по-скоро детинско състрадание към злочестината се намеси, но положително беше, че когато Кейт Воуан прочете писмото, тя, слагайки го настрани, възкликна: „Горкичкият!“.

Макар съчувственото слово да бе произнесено, както пояснихме, почти безгласно, то стигна до ушите на бащата.

— Горкичкият! — повтори той и се обърна рязко към дъщеря си, като я стрелна с недоволен поглед. — Изненадан съм, Кейт, че говориш с тоя тон за едного, който нищо не е сторил, за да заслужи състраданието ти. Един безделник и непрокопсаник, какъвто беше и бащата. И само като си помисля, че пътува в трюма на същия ветроход, на който се намира и г. Монтагю Смиджи! По дяволите! Каква беда! Господин Смиджи сигурно ще узнае кой е той, при все че едва ли той би седнал да дружи с подобен нехранимайко. Той не може да не забележи тоя тип и когато го види тук, веднага ще го познае. Не, трябва да взема мерки това да не се допусне! Горкичкият! Да, действително горкичкият, но не в тоя смисъл. Като баща си, предполагам, който пропиля живота си с четки и палитри, вместо да се залови за някое доходно занятие! И за какво? За да може да се нарече художник! Горкичкият! Нехранимайко! Хм! Да не съм чул друг път тая дума!

Когато г. Воуан завърши гневните си думи, той разкъса обвивката на вестника и се помъчи да разсее мислите си и да ги отклони от неприятното писмо и от оня, който го бе написал.

Девойката, смутена и объркана от неочакваната рязкост на упрека, наведе очи и не отвърна. Червенина покри страните й и достигна до челото, ала независимо от обидата, нанесена на чувствата й, лесно бе да се види, че симпатията, която изрази към бедния непознат братовчед, се засили. Държането на бащата вместо да заглуши и изкорени благородното чувство, го разпали и развихри, защото поговорката, че забраненото е винаги най-сладко, си остава в сила и забраненият плод е все така съблазнителен и сега, както и в зората на сътворението. Така е било в началото, така ще бъде и навеки.

Палещото западноиндийско слънце се спускаше устремно към Карибско море, сякаш бързаше да разхлади нажежения си образ в модрите води, когато един кораб, обхождайки ямайския нос Педро, се насочи на изток към Монтего Бей. Беше тримачтов ветроход-барк, както можеше да се заключи от латинското съоръжение на бизан-мачтата, очевидно с вместимост около триста до четиристотин тона. Понеже корабът се носеше под напора на съвсем лек бриз, всички паруси бяха опънати и износеният вид на платната показваше, че ветроходът се приближава към сушата след продължително презокеанско плаване. За същото свидетелствуваха още по-силно избелялата боя на бордовете и тъмните, мръсни петна, които сочеха местата на котвените клюзове и отворите за стичане на водата.

Освен частният флаг на корабопритежателя, развяващ се като вимпел на пика, друг стяг се ветрееше на хакборда. От движението той се бе обтегнал и можеше да се различи, че се състои от синьо звездно поле и бели и червени резки. В случая изборът на знамето бе сполучлив и по ивици, и по цвят, защото, ако и да претендираше гордо, че е пряпорец на свободен търговски плавателен съд, то всъщност прикриваше товар с роби; корабът пренасяше роби.

След като навлезе твърде навътре в залива, но все пак на значително разстояние от града, ветроходът внезапно обърна галс и вместо да продължи към пристанището, се насочи на юг, където брегът бе необитаем и уединен.

Когато корабът се озова на миля от брега, той сви платна, докато последният инч от парусите бе прибран на рейте. После дрезгаво дрънчене на синджир, който се трие в желязната гривна на клюза, обади, че се спуска котвата. В продължение на няколко минути ветроходът се полюшква встрани и се влече, докато котвената верига се опъна и той се закова неподвижно над водата.