— Вирджиния, искам обяснение, настоявам да ми дадеш обяснение!
— Настояваш! Я виж ти, какъв тон държиш! Едва ли ще ти помогне. Преди малко, когато ме молеше, ми стана жал за тебе и за малко щях да ти разкажа. Но да ме принуждаваш! Когато ме питат така настоятелно, не отговарям и за да ти докажа това, ще си отида и ще се затворя в стаята си. Днес, драги, няма да ме видиш, нито пък утре, ако не дойдеш на себе си. Сбогом, Джордж! Или довиждане, при условие, че се държиш като джентълмен.
Кораб с капитан и моряци янки,
ей хе-хе, знае всеки,
в бой не влиза със врага…
Пеейки, тя прекоси поляната, качи се на верандата и изчезна зад вратата.
Разочарован, унижен и огорчен, аз седях като закован на едно място. Не знаех какво да сторя.
Сестра ми удържа на думата си. Този ден повече не я видях, нито следващия ден до обяд, когато тя излезе от стаята си, облечена в костюм за езда, заповяда да оседлаят Бялата лисица, възседна понито и потегли нанякъде сама.
Чувствах, че нямам никаква власт над нейния своеволен дух. Напразни биха били усилията ми да я наставлявам — тя нямаше да ме послуша. Вирджиния бе господарка сама на себе си. Тя явно бе решила да постъпва, както намери за добре.
След разговора от предишния ден нямах желание отново да се бъркам в нейните работи. Тя знаеше тайната ми и всеки съвет от моя страна щеше да звучи неубедително и щеше да бъде зле приет. Затова реших да спестя съветите си и да изчакам. Тогава те щяха да бъдат по-внушителни.
В продължение на няколко дни се държахме хладно един към друг. Майка ми се учудваше, но не й дадохме никакви обяснения. Всъщност стори ми се, че и нейните чувства към мене не бяха така нежни както преди. Може би бях несправедлив към нея. Тя ми се сърдеше малко заради дуела с Рингоулд, първото съобщение, за който я бе огорчило. Когато се върнах, тя ме укори — хората смятали, че само аз съм виновен за цялата работа. Защо съм постъпил толкова грубо към Аренс Рингоулд? И то за нищо, за някаква си разпусната индианска красавица. Какво ме засягат хорските приказки за нея? Без съмнение това, което са казали хората, е самата истина. Би трябвало да се държа по-прилично.
Ясно бе, че са осведомили майка ми най-подробно за случката. Но една подробност тя не знаеше — не знаеше коя е „разпуснатата индианска красавица“. Не бяха й казали името на Маюми. Знаейки това, аз спокойно слушах нейните строги забележки.
Все пак чувствах се засегнат от нейните упреци и няколко пъти за малко щях да й разкажа истинските причини, които ме бяха накарали да поискам удовлетворение от Рингоулд. Но се въздържах, защото майка ми нямаше да ми повярва. А що се отнася до Рингоулд, в живота му напоследък бяха станали големи промени. Баща му бе умрял внезапно в пристъп на гняв, когато биел един от робите си. Спукал се някакъв кръвоносен съд и той се сгромолясал, сякаш поразен.
Аренс, единственият му син, сега бе господар на огромното, придобито по нечестни пътища богатство — плантация с около триста роби. Разправяха, че бил станал още по-алчен. Също като баща си и той си бе поставил за цел да притежава власт над всекиго и всичко наоколо — да стане голям финансов деспот. Синът бе достоен наследник на бащата.
Известно време носел ръката си превързана и както разправяли хората, бил доста горд, че участвал в дуел. Онези, които знаеха как е свършил дуелът, смятаха, че няма много основание да се гордее.
Враждата ни не бе изменила отношенията между двете семейства. Научих, че идвал у дома постоянно; всички все още вярвали, че от обожателите на Вирджиния на него гледали най-благосклонно. А след като се сдобил с богатство и власт, моята честолюбива майка започнала да го гледа още по-благосклонно. Научих това с голямо съжаление.
Старият дом изглежда се бе променил. Липсваха предишните топли чувства. Липсваше ми моят благ благороден баща. Майка ми понякога ми изгледаше студена и далечна — сякаш смяташе, че не съм послушен син. Чичо ми, като неин брат, й приличаше във всяко отношение. Даже любимата ми сестра изглежда се бе отчуждила от мене.
Започнах да се чувствам чужденец в собствената си къща и затова малко седях у дома. По-голямата част от деня прекарвах навън с Галахър. Разбира се, моят приятел ми гостува през цялото време, докато бяхме в Суони. Времето ни отиваше отчасти в изпълнение на нашия служебен дълг, отчасти в ходене на лов. А елените и лисиците изобилстваха. Но сега ловът не ме радваше както преди, а и другарят ми, който бе запален ловджия, изглежда не изпитваше удоволствието, което бе очаквал.
Читать дальше