Майн Рид - Оцеола

Досещах се за причините — на ней й се струваше, че сестра ми и Галахър са станали твърде много близки; струваше й се, че Вирджиния може да се увлече по представителния офицер и да сметне, че той би могъл да й бъде подходящ съпруг, въпреки че той нямаше друго състояние освен заплатата си.

Майка ми, която вече имаше свои планове за женитбата на дъщеря си, не можеше да гледа спокойно как тя си избира една такава съдба. Затова бе естествено за нея да гледа с ревниво око на твърде голямата близост между тях.

Щях да бъда доволен, ако можех да споделя нейните съмнения. За мене щеше да бъде истинско щастие сестра ми да се е спряла на него. С удоволствие щях да приема приятеля ми да ме нарича брат. Не бих се опълчил срещу брака им, въпреки че той беше без състояние.

Но на мене и през ум не ми минаваше, че между тях може да има нещо друго освен старата жизнерадостна дружба. При това бях уверен, че любовта не се проявява така. А що се отнася до капитан Галахър, можех да уверя майка ми, че тя няма от какво да се опасява.

И все пак за всеки друг те можеха да минат за влюбени. Те бяха заедно по-голямата част от деня, а също и до късно вечерта. Яздеха заедно в гората. Понякога ги нямаше по няколко часа. С всеки изминат ден приятелят ми търсеше все по-малко и по-малко моята компания. Странно, но ловът вече не му правеше удоволствие. Занемари службата си и ако на ученията не присъстваше неговият „лейтенант“, страхувам се, че отрядът щеше да остане недобре обучен.

Дните минаваха, а на мене ми се струваше, че Галахър започна да се държи по-сериозно. С положителност бе станал по-замислен, особено когато сестра ми отсъстваше, и видът му се измени. Сега той наистина приличаше на влюбен. Трепваше, когато чуеше гласа на сестра ми да долита отвън. Ушите му бързо долавяха всяка нейна дума. В очите му се четеше възхищение, когато тя влизаше в стаята. Видях няколко пъти да поглежда към нея с израз, в който имаше нещо повече от приятелство. Старите ми съмнения започнаха да възкръсват. В края на краищата може би той беше влюбен във Вирджиния.

Тя наистина бе хубава и можеше да спечели сърцето даже и на такъв непоколебим воин. Галахър не бе много влюбчив. Не знам някога да се е опитвал да завладее сърцето на някоя девойка — всъщност в компанията на момичетата той се чувствуваше неловко. Сестра ми изглежда бе единствената, с която говореше спокойно и свободно.

В края на краищата може би той беше влюбен в нея.

Щях да се радвам, ако бях в състояние да накарам сестра ми да отвърне на чувствата му. Уви, това не бе по силите ми.

Чудех се дали и тя го обича. Но не. Не бе възможно. Не бе възможно, ако мислеше за…

И все пак понякога тя така се държеше с него, че човек, незапознат с нейните лудории, би помислил, че е влюбена в Галахър. Даже и аз бях озадачен от постъпките й. Тя или го обичаше повече, отколкото се обича приятел, или се преструваше. Ако той я обичаше и тя знаеше, то държанието й бе крайно жестоко.

Отдавах се на такива размишления, макар и да се мъчех да ги прогоня от главата си. Това не бяха приятни мисли. Понякога дори ми причиняваха мъка.

Живеех в лабиринт от съмнения, озадачен и объркан от това, което ставаше около мене. Но по това време в историята на нашето семейство бе обърната нова страница, която със своята тайнственост затъмни всичко друго. До мене достигна слух, който, ако бе верен, трябваше да изгони всички новопородени теории от главата ми.

Научих, че сестра ми била влюбена в Аренс Рингоулд или по-точно — не била безразлична към ухажванията му!

Това научих от моя верен прислужник — от Черния Джейк. Другиму не бих повярвал, но той бе над всякакви съмнения. Макар и негър, Джейк бе умен. Настойчивостта му показваше, че вярва в това, което казва. Имаше и доводи и ми ги изложи.

Тези необикновени сведения получих по следния начин: Седях погълнат от една книга до езерото, когато чух познатия глас на Джейк:

— Масса Джордж!

— Какво има, Джейк? — отвърнах, без да вдигам очи от страницата.

— Аз цяла сутрин исках да бъда сам с вас, масса Джордж. Искам да поговорим малко сами.

Сериозният тон, така необикновен за гласа на Джейк, привлече вниманието ми. Затворих книгата и го погледнах. И видът му бе сериозен.

— Искаш да разговаряш с мене, Джейк?

— Да, масса, ако не сте зает.

— Ни най-малко, Джейк. Говори! Какво ще ми кажеш?

„Бедният, помислих си аз, той също си има тревоги. Сигурно ще се оплаче от Вайола. Безмилостната кокетка го кара да се измъчва от ревност. Но какво да направя? Не мога да я накарам да го обича. Не мога. Насила хубост не става. Колкото и да я увещавам, тя ще постъпи, както си ще.“