Майн Рид - Гаучото Гаспар

Гаспар се върна назад към дървото, Сиприано мълчаливо тръгна след него. Когато видя убития Халбергер, юношата избухна в страшни викове на отчаяние и ярост.

Слънцето пак залезе над пампасите, а сеньората все още не виждаше тези, които така трескаво очакваше. Не бяха се върнали още и онези, които бяха отишли да ги търсят.

Разстилащата се пред госпожа Халбергер савана й се струваше като страшно чудовище, което поглъща всички, осмелили се да тръгнат из нея. Когато здрачът се сгъсти и стана по-тъмно, на нея и се стори, че нечия невидима ръка спусна над равнината саван, който обви нейните вероятно безвъзвратно загинали близки.

Майката и синът стояха на верандата, докато се стъмни съвсем. Ведно с нощните сенки в душата се промъкваше отчаяние. Само Лудвиг беше с нея. Може би нямаше да се върне и Сиприано. Щом опитният Гаспар, който познаваше степта като петте си пръста, не намери мъжа й и дъщеря й, къде ще може да ги намери Сиприано! Навярно са ги хванали в плен неприятели и, може би, са ги убили. Същата участ навярно е постигнала и Сиприано, който замина по техните следи.

Колкото и ужасно да беше предчувствието, действителността беше още по-ужасна. И сякаш нарочно, само миг преди фаталната среща с връщащите се, като последен слънчев лъч пред буря, надеждата за миг озари бедната жена. Лежащото на верандата куче изведнъж с лай се втурна към потъналата в мрак степ.

Майката и синът изтичаха към перилата. Те се мъчеха да пронижат с поглед тъмата и жадно ловяха всеки звук. Като че ли целият им живот зависеше само от един звук.

Тропотът на приближаващите се коне им се стори по-хубав от всякаква музика. А ето, че се показаха и силуети на конници.

Вик на облекчение се изтръгна от гърдите на изстрадалата жена. В миг изтича тя от верандата на двора. Изтича след нея и Лудвиг. Ето конниците бяха вече близо. Но бяха само трима. Това озадачи посрещачите.

— Навярно са баща ти, Франсиска и Гаспар. Сиприано вероятно е разминал с тях — каза госпожа Халбергер. — И той ще се върне, разбира се.

— Не, майко — прекъсна я Лудвиг. — Сиприано си идва. Виждам белия му кон.

— Е, тогава сигурно Гаспар е останал назад и идва след тях.

— Не се вижда нищо назад — продължи Лудвиг. — Идват двама възрастни, а третият е Сиприано.

Междувременно конниците се приближиха. Луната за минута изплува иззад облаците и освети лицата на Гаспар, Халбергер и пленника.

— А къде е Франсиска? — извика горката майк. — Къде е дъщеря ми?

Отговор не последва. Гаспар печално наведе глава, както и яздещият след него Халбергер.

— Какво значи това? — закрещя бедната жена и се спусна към мъжа си. — Какво направихте с моята Франсиска?

Мъжът не продума нито дума, не направи ни най-малко движение в отговор. Тя обви с ръце коленете му.

— Защо мълчиш, Лудвиг? Мили, защо не ми отговаряш? О, сега зная всичко! Тя не е жива!

— Тя е жива, но той… прошепна на ухото й Гаспар.

— Кой той?

— Вашият мъж, сеньора, и моят господар.

— Господи! Истина ли е?

Тя обгърна студеното тяло, здраво завързано към седлото, и дръпна шапката… Шапката се изплъзна от ръцете й. Пред нея седеше мъртвец. Сеньората извика и падна на земята като покосена. На лунната светлина лицето й изглеждаше мъртвобледно.

На другия ден след като докараха вкъщи трупа на ловеца естественик, слънцето пак залязваше над равнината на Гран Чако, позлатявайки върховете на палмите. Стада стройни елени и красиви петнисти сърни, напасли се до насита със степна трева, спокойно отиваха на водопой. Те не се бояха от ловци. Техния покой нарушават само червената пума и жълтият ягуар, погрешно наричан в Южна Америка тигър.

На брега на Пилкомайо, на трийсет мили от къщата на Халбергер, където оплакваха стопанина, и на двадесет мили от селцето на тоба, пред голям огън седяха трима — синът и племенникът на убития и гаучото Гаспар. Това отлъчване от къщата още на другия ден след връщането на тялото на Халбергер може би изглежда странно. Затова ще кажем, че те бяха тръгнали от къщи, за да преследват убийците на бащата и похитителите.

Кои бяха наглите хищници, те още не знаеха, но се досещаха, че това трябва да са индианци. Тези следи на брега на реката можеха да бъдат само техни и на никой друг.

Между следите от копитата имаше и следи от подкован кон. Туземците никога не подковават конете си. Наистина, можеше някой от индианците да е откраднал кон от бял и да е яздил него; но тогава следите от подковите щяха да се виждат само в две посоки — надолу по реката и обратно. А всъщност отпечатъците от следите бяха оставени на четири пъти, последния път съвсем наскоро по посока към селото.