Майн Рид - Гаучото Гаспар

Валдес яздеше не без страх, спираше се на всеки завой на пътя и се озърташе встрани. Докато минаваше реката, той внимателно разгледа отсрещния бряг, но не видя никого. Още не беше съмнало достатъчно и в тъмнината той не можа да види следите от коня на Гаспар.

— Още е много рано — усмихна се той самодоволно. — Те още не са започнали да търсят изчезналите и няма да ги намерят по-рано от довечера.

В това време конят му доплува до отстрещния бряг точно срещу смрадликовата горичка, където в навечерието бе извършено убийството. Очите му злобно заблестяха.

— Не би било зле да видя как стои работата — измърмори той. — Ние много бързо си тръгнахме и лесно може да се е случило той да е още жив. Девойката така крещеше и беше толкова трудно да я откъсна от бащата, че не съм сигурен дали съм го убил. В такъв случай той би могъл да изпълзи или слугите, изпратени за него, да го намерят. Това няма да ме забави повече от десет минути. Ако трябва, ще го довърша.

И той прегледа острието на копието си. Като пришпори коня, злодеят навлезе в смрадликовата горичка. Така тигърът, който са подплашили, се връща към изоставената плячка.

Ето той вече язди по сенчестата пътека на тапирите, ето и полянката, където беше извършено убийството. Но какво е това? Той не вярва на очите си: не се вижда нито труп, нито жив човек.

Валдес изпусна вик на учудване и досада, а върху мъртвешки пребледнялото му лице, на петна от проникващата през листата светлина, премина ужас.

— Хиляди дяволи! Какво ли значи това? — прошепна той, оглеждайки поляната. — Нима си е отишъл? Съвсем сигурно. Изчезнал е и конят му. Спомних си! Какви глупаци сме — ние оставихме коня! Много бързахме! А той се е покатерил някак на него и сега си е вече у дома.

Валдес тъкмо се канеше да слезе от коня, за да огледа по-добре местността, когато изведнъж дочу звук, който го накара бързо да скочи на седлото. Това беше тропот от копита.

— Сигурно е той — прошепна парагуаецът. Опитното ухо на Валдес ясно долавяше не само тропота на копитата, но и това, че той постепенно отслабваше и се отдалечаваше.

— Той е! Конят върви тихо. Ясно защо… Спря!… Какво да правя?

Валдес не мисли дълго. При слабата светлина на едва пукащата се зора, той видя в гората другата пътечка, направена от тапирите, и по нея съвсем пресни следи от копита.

Трескаво стиснал в ръка копието си, ездачът препусна по тази пътека. Сега вече той не се озърташе боязливо, той летеше напред, уверен, че скоро ще настигне смъртно ранения Халбергер.

И какво беше учудването на Валдес, когато, излязъл на върха на хълма, вместо един той видя двама конници. Единият, разбира се, беше тежко ранен, но другият беше здрав. И кой беше този друг, пълен със сила конник? Човекът, от когото Руфино Валдес се боеше и когото мразеше от дън душа. Гаучото Гаспар, неговият отдавнашен съперник, отнел от ръцете му парагуайската красавица, в която той бе някога влюбен.

Но страхът надви чувството на омраза. Те бяха двама, а той — сам и при това с превързана ръка. Наистина Халбергер едва се държеше на седлото, но затова пък Гаспар беше силен и здрав. О, той вече познаваше силата му. Веднъж те се бяха борили на живот и смърт — той беше в ръцете на гаучото, но бе пуснат от него, бе му подарен живота. За нищо на света Руфино Валдес не би се решил да влезе отново в двубой с Гаспар. Парагуаецът бързо се обърна и конят му хукна, сякаш беше настъпил гърмяща змия. Като успокои животното, той се притаи в храстите и загледа след отминаващите. Едва след като те се скриха зад хълмовете, Валдес въздъхна свободно. Старата омраза и ревност се пробудиха у него. Злоба го задушаваше при мисълта, че Гаспар отново застава на пътя му, попречвайки му да доведе до край започнатата работа. Поток проклятия се изтръгнаха от устата на Руфино.

— Вървете си вкъщи, господа! Бъдете щастливи! — извика той. — Но няма да бъде много весело в гнездото ви, когато видите, че липсва пиленцето. Няма скоро да го забравите. В това време аз ще отида в Асунсион и ще се върна с една дузина верни куартелери. За всичко е виновен този глупак, синът на Нарагуана. Ако не беше неговата страхливост, сега щях да пътувам за Парагуай с двама пленници. Но нищо. Няма да е за дълго. След три дена ще бъда в Асунсион, а след още три — ще се върна тук с малък отряд. Така че след една седмица Гаспар Мендес няма да е между живите. Но трябва да се бърза. Ами ако Халбергер ме е познал? Не вярвам. Беше още съвсем тъмно. А и какво, ако ме е видял? Тогава, то се знае, те ще разберат, че ще се върна и то не сам. В такъв случай навярно ще се опитат да избягат. Къде? Докато Франсиска е в плен у младия тоба, не могат да разчитат на неговото покровителство. Аз си осигурих подкрепа сред тоба. Младежите подкупих със стъклени мъниста, а старците — със злато. А докато тоба са на моя страна, бегълците няма да намерят убежище в Гран Чако. Сега си вървете. Ще се видим след седмица при по-изгодни за мене условия.