Майн Рид - Гаучото Гаспар

Като разгледаха внимателно тези следи, приятелите видяха, че те вървят от брода към смрадликовата горичка, по пътеката на тапирите, към мястото, където е било извършено убийството, а тревата — опръскана с кръв. Всичко това доказваше, че конникът с подкования кон е взел участие в престъплението и може би дори е играл главната роля в него.

Главно гаучото проследяваше врага. Лудвиг и Сиприано се мъчеха да извадят заключенията от неговите наблюдения.

Те излязоха от къщи рано сутринта. Халбергер го погребаха много бързо, тъй като в горещия климат не бива дълго да се отлага погребение. Нещастната вдовица не само не задържаше сина си и племенника си, но и ги караше да бързат. Скръбта й беше двойна. Беше изчезнала дъщеря й и тя ги изпращаше да търсят изчезналата. Не се страхуваше да остане сама. При нея бяха верните й слуги. Всички бяха убедени, че Франсиска е жива.

И тримата тръгнаха да гонят похитителите на драго сърце. Нямаше нужда да ги карат да бързат. Всички бяха готови да жертват живота си, само да върнат Франсиска на майка й. Когато излязоха в саваната, още нямаха никакъв определен план. Безпокоеше ги само участта на младата девойка и те помнеха само, че не бива да губят време. Настъпи нощ. Налагаше се да нощуват. Край огъня приятелите започнаха да обмислят плана за действие. Преди всичко трябваше да бъдат много предпазливи, защото злодеите, които така предателски бяха убили Халбергер, нямаше да пощадят и тях. Преди да се захванат с огъня, Гаспар внимателно огледа околността и като се убеди, че не ги заплашва никаква опасност, привърза конете, а на Лудвиг и Сиприано поръча съчките да се сухи. Самия огън запалиха зад една палмова горичка така, че да не се вижда отдалече. На огъня в котле кипеше вода.

Докато гаучото се занимаваше с конете, Лудвиг и Сиприано обсъждаха край огъня чие дело е отвличането на сестрата и убийството на Халбергер.

— Това е работа на индианците от племето тоба — каза Сиприано.

— Не може да бъде! — извика Лудвик. — Защо им е да убиват баща ми?

— Е, причина имат, поне един от тях.

— Кой?

— Агуара.

— Агуара! Защо подозираш именно него?

— Той е направил това, за да завладее сестра ти.

— Какво говориш, Сиприано! — възкликна изумен Лудвиг.

— Така е. Аз отдавна съм забелязъл, че синът на вожда се заглежда във Франсиска.

— Негодник! — възмути се Лудвиг. Той настина не беше забелязал това, което не бе останало скрито от очите на ревнивия Сиприано. При това самият факт, че червенокожият дивак се е влюбил в сестра му, му се виждаше невероятен. Синът на пруския естественик със своите предразсъдъци не можеше и да допусне мисълта за подобно нещо.

— Не се ли лъжеш, Сиприано? — попита той.

— Ни най-малко. Агуара често се държеше с Франсиска прекалено свободно. Веднъж дори едва не го набих, но чичо, страхувайки се да не се скара с Нарагуана, го защити.

— А баща ми знаеше ли нещо за това?

— Мисля, че не. Аз дори не исках да му говоря.

Всичко това беше ново за Лудвиг. Неволно подозренията на Сиприано се предадоха и на него. Но каквото и да мислеше за сина на Нарагуана, самия Нарагуана той не можеше да смята за виновник за престъплението — той беше приятел на баща му и техен защитник.

— Не може да бъде — повтаряше той, — не може да бъде!

— И все пак, така е! — настояваше Сиприано. — Когато става въпрос за лична изгода, рядко човек се спира през измяната. Дали е виновен старият вожд или не, не се наемам да съдя, но във виновността на сина не се съмнявам. Помни думите ми, Лудвиг, това е работа на индианците от племето тоба!

— Но къде са могли да изчезнат? И защо са заминали така неочаквано, без да предупредят татко? Всичко това е ужасно странно!

— Нищо странно не виждам. Синът е уговорил бащата да се съгласи за отвличането на Франсиска. Старият вожд, избягвайки срещата с баща ти, е отишъл напред и е отвел със себе си цялото племе. Сега те са някъде далече из Чако и разчитат, че няма да ги намерим. Франсиска, разбира се, е с тях. Но ние, каквото и да стане, трябва да я намерим, ако ще това да ни струва живота! Нали, Лудвиг?

— Непременно — отговори Лудвиг и в гласа му звучеше решителност. В това време към тях се приближи Гаспар.

— Не е ли време да вечеряме, млади господа? — каза той и започна да приготвя вечерята, като измъкна изпод седлото къс студено овнешно и царевичен хляб. Когато водата в котлето завря, той запари най и извади от чантата чашки от черупки на кокосов орех и „бомбиляс“ вместо лъжички-парагуайците пият чая си не като европейците, а го смучат с тръбички. Пият го без мляко.