Майн Рид - Скватерите

Горкото създание! Без да издаде нито звук, то падна мъртво в отвора, изрит от собствените му нокти.

Но моите приключения не се свършиха с това. Струваше ми, че те никога няма да свършат.

Като нарамих мравояда, се приготвих да се връщам, когато изведнъж с учудване забелязах, че старият гну — не този, който ме държа обсаден, а другият, победеният от него, все още е на поляната и все в същото положение, с превити колене и навел глава до самата земя.

Особено странни бяха движенията му. Помислих, че той е ранен тежко от другаря си и не може да стане.

Отначало се боях да се приближа до него; макар и ранен, той можеше да е още достатъчно силен, за да се нахвърли върху мене, а празната ми пушка щеше да е лоша защита; затова реших да го оставя намира и да си тръгна.

Но странните му движения възбуждаха любопитството ми до такава степен, че забравих предпазливостта, приближих се до него на петдесетина крачки.

Представете си учудването ми, когато разбрах причината за странните му движения. Той нямаше никаква рана, нито дори драскотина, а беше съвсем осакатен, като че бе изгубил двата си крака. И това бе станало по много странен начин: по време на борбата с другия гну, единият от предните му крака се бе някак заклещил за рогата му и поради това той не само не можеше да си служи с него, но трябваше да държи и главата си, превита до самата земя.

Най-напред ми се поиска да му помогна като му освободя крака. Но следната минута си спомних разказа за селянина, който размразил замръзналата змия и измених намерението си.

После ми дойде на ум да го убия заради месото. Но нямах куршуми, а с приклада не бих могъл да направя нищо. А й да го убиех, трябваше да го оставя засега на мястото му, защото не можех да го домъкна до тук. А докато дойда да ви извикам, чакалите щяха да го изядат преди да успеем да се върнем.

Най-добре, помислих си, да го оставя както си е — като го видят жив, чакалите няма да смеят да се приближат до него. И така, оставих го с надеждата, че утре ще го намерим — завърши Ханс разказа си.

Фон Блум съвсем не беше доволен от деня си; първият му опит за лов на слонове се оказа неуспешен. Какво ли щеше да бъде, ако вървеше така и нататък!

Макар че разказът на Ханс го интересуваше много, все пак той не можеше да не мисли за собствените си приключения.

Слонът се бе отървал толкова леко. Куршумите изглежда съвсем не му бяха навредили, а само го бяха раздразнили. Макар че двата куршума бяха попаднали на такива места, че трябваше да го повалят мъртъв — нищо подобно не се случи. Слонът си отиде явно така здрав, сякаш бяха стреляли по него с грах.

Нима щеше да бъде все така?

Наистина в него бяха изпратени само два куршума. Два добре отправени изстрела могат да повалят женски слон и понякога и млад мъжкар. По-често са нужни дванадесет изстрела, за да бъде убит стар мъжкар. Но кой слон ще седне да го чака да пълнят пушките си и да стрелят по него? А да го гонят пеша — не си струва и да започват. Бидейки ранен, слонът обикновено хуква да бяга и не се спира, преди да измине няколко мили от мястото, където са стреляли по него. И може да бъде настигнат само с кон.

Как жалеше сега Фон Блум за нещастните си кончета! Повече от всеки друг път почувства нужда от тях и повече от всякога съжаляваше за загубата им.

Но той бе чувал, че слонът не винаги бяга, когато го нападнат. Старият скитник не бе проявил намерение да избяга, когато бе ранен. Само странният фокус на Свартбой го бе накарал да избяга; но ако не беше това, той сигурно щеше да остане и може би втори изстрел щеше да го убие.

Тези мисли успокоиха Фон Блум. Може би следния път ловът щеше да бъде по-сполучлив, може би чифт хубави зъби щяха да го възнаградят.

Надеждата, че това може да стане и странното му желание, накараха Фон Блум да се реши, без да губи време, да направи нов опит. Ето защо още на другия ден, преди изгрев слънце, нашите ловци тръгнаха по следите на своя гигантски лов и този път взеха предпазните мерки, които бяха пропуснали миналия път.

Всички те бяха чували, че обикновеният оловен куршум не пробива дебелата кожа да слона. Може би именно заради това първият опит излезе неуспешен. Сега те решиха да поправят грешката си и да приготвят нов запас куршуми от по-твърд материал, за да не се сплескват. Но от какво да ги направят? За щастие, Фон Блум бе запазил едни съдове, които бяха украсявали масата му в по-щастливите времена от живота му в Грааф-Райнет — съдинки, блюда, свещници, щипци и други неща, направени от твърд холандски метал.