Майн Рид - Скватерите

Като видях, че са толкова заети с борбата, помислих, че сега ще мога незабелязано да доближа и да гръмна. И наистина, излязох иззад мравуняка и се насочих към тях. Но те не ме забелязаха: единият трябваше да се защитава от ужасните удари, другият — да ги нанася.

Като наближих на двадесетина крачки до тях, вдигнах пушката и започнах да се целя. За жертва избрах победителя, отчасти за да го накажа за безсърдечието, с което удряше лежащия си противник, но главно защото той беше странично към мене и беше много удобно да се целя в него.

Прицелих се и гръмнах.

В първия момент не можеше да се различи нищо от дима. Но когато той се разпръсна, видях, че победеният стоеше на колене, а онзи, в когото се бях целил, за голямо мое учудване, също беше на крака и явно невредим. Куршумът беше попаднал в него, знаех това, защото чух особен звук, когато той се удари в кожата му; но очевидно беше, че и да е ранен, не е смъртно.

Впрочем, нямах време дълго да размислям. В същия миг, когато се разпръсна димът, гну подскочи, вдигна опашка, ниско наведе глава и се нахвърли право върху мене.

Дивият му поглед блестеше с такава отмъстителност, ревът му беше така ужасен, че и по-храбър от мене човек можеше да се уплаши. Уверявам ви, че да бях срещнал лъв, Нямаше да се уплаша толкова. Няколко секунди не знаех какво да правя. Как да се спася? Неволно обърнах пушката, за да действам с нея като с тояга, но тутакси разбрах, че моите слаби удари няма да могат да спрат разяреното животно, което сигурно щеше да ме повали на земята и да ме стъпче.

Как да избягам? Като се озърнах, за щастие видях наблизо грамаден мравуняк. Само да успеех да изтичам и да се покатеря на него, бих се спасил.

И аз изтърчах като лисица, преследвана от кучета. Ти, Хендрик, обикновено ме надтичваш. Но се съмнявам, че този път би дотърчал по-бързо от мене.

И успях тъкмо на време. В секундата, когато опирайки се на куличките, се катерех към върха на главния конус, до мене достигна парата, излизаща от ноздрите на гну.

Следната секунда бях в безопасност. Озърнах се и видях, че врагът не може да ме настигне; колкото и да бяха остри рогата му, те вече не ме плашеха.

— Да — продължи Ханс след кратко мълчание, — да, аз се поздравявах вече с щастливото си избавление, защото бях уверен, че ако не беше мравунякът, гну щеше да ме смачка. Този гну беше забележително голям и свиреп и ако се съди по тъмната му вълна и лъскави рога, които почти се допираха, беше вече стар. Сега можех да разгледам всичко това, защото бях сигурен, че той няма да ме достигне и седнал на върха на мравуняка, хладнокръвно следях неговите движения.

Побеснялото животно полагаше всички усилия да се изкачи при мене. Дванадесет пъти се втурна към мравуняка, няколко пъти успя дори да се покатери до куличките; но главният връх беше недостижим за него. И нищо чудно! Аз сам с големи усилия се бях изкачил на него.

В отчаяните си усилия той понякога подскачаше така близко до мене, че с края на пушката можех да допра рогата му. Никога не бях виждал такова разярено животно. Сега се виждаше, че той е ранен в челюстта. Кръв течеше оттам на струя и болката го дразнеше силно. Впрочем, не само това; имаше и друга причина, която възбуждаше яростта му, както видях по-късно.

След много неуспешни опити да се изкатери на конуса, гну измени тактиката и започна да го боде с рога, сякаш искаше да го срине. Няколко пъти той се отдалечаваше и с всички сили се нахвърли върху него. И да си кажа правото, понякога ми се струваше, че ще сполучи.

Вече няколко малки конусчета се сринаха под неговите ужасни удари. Твърдата глина отстъпваше на рогата му, с които той действаше като с кирки. На някои места направи вече отвори, през които можех да разглеждам стаите и галериите, построени от мравките.

И все пак аз не се страхувах, понеже се надявах, че яростта му скоро ще утихне и той ще си отиде; а тогава ще мога да слезна, без да се излагам на опасност.

Но като го наблюдавах известно време, с учудване забелязах, че яростта му не само не намаляваше, но напротив, все повече се усилваше.

Между това беше невъзможна жега. Слънчевите лъчи падаха съвсем отвесно и бяха нажежили белите стени на мравуняка като пещ. И най-малък ветрец, не освежаваше въздуха. Пот течеше от мене и аз всяка минута трябваше да я бърша с кърпата, и забелязах, че след това яростта на гну се удвояваше. Той преставаше в това време да рови и с ужасен рев се нахвърляше върху стената.