Майн Рид - Скватерите

— Мина около половин час, след като тръгнахте вие — започна той. — Изведнъж забелязах, че към езерото приближава стадо „диви волове“. Вървяха един след друг в една линия, но като наближиха водата, се смесиха в безпорядък и се нахвърлиха да пият. Знаех, разбира се, че този дивеч си струва куршума. Но лутаницата им във водата така ме залиса, че си помислих за пушката, едва когато стадото започна да се готви да си върви. Тогава си помислих, че освен сушеното месо нямаме нищо за обяд и изтичах по-бързо по стълбата нагоре за пушката. За съжаление тя се оказа празна. Това беше непростим пропуск при условията, в които живеем сега; защото какво ли не може да се случи тук всяка минута!… Докато се разправях с пушката, животните се отдалечиха от водата. През глава се втурнах по стълбата и изведнъж си спомних, че забравих барутника си горе. Вече нямах време да се връщам за него, защото последните животни си тръгваха и се страхувах, че ще закъснея, а при това и през ума не ми минаваше да ги гоня надалече; исках да убия само едно теленце за обяд, а за това беше достатъчен пълнежът в пушката. Прикривайки се колкото можех зад храстите, тичах подир лова; но скоро видях, че всички предпазни мерки са съвсем излишни. Тези гну съвсем не се бояха от мене и в това отношение никак не приличаха на онези диви бикове, които бях видял близо до по-раншното ни жилище. Тези приближиха до мене на стотина крачки, без да ми обръщат внимание. Очевидно никога тук не ги бяха преследвали. Два стари гну, които бяха изглежда авангардът на стадото, няколко пъти минаха така близо до мен, че можех много лесно да ги убия. Но не исках, тяхното месо, както знаех, щеше да е доста твърдо. А искаше ми се да си похапна нежно месце от младо животно. Но колкото и малко да беше плашливо стадото, никак не успях да доближа до младите телета на разстояние един изстрел. Щом започнах да приближавам, старите животни, които бяха отпред и зад стадото, ги отвеждаха по-надалече.

Така стъпка по стъпка незабелязано се отдалечих на цяла миля от лагера и съвсем забравих, че нямам право да оставя поверените на грижите ми деца.

Но ето, стадото, а с него и аз, се намерихме в една равнина, където нямаше нито едно храстче; но за мене и тук имаше отлично прикритие: наоколо като грамадни палатки се виждаха мравуняци, разположени в правилни редици на еднакво разстояние един от друг. Някои от тях се издигаха на двадесет фута. Изобщо тези мравуняци не приличаха на обикновените куполообразни жилища на мравките. Те имаха вид на грамадни конуси или закръглени пирамиди, около основата на които се издигаха като купички малки конуси. Тутакси познах, че тези конуси са построени от един особен вид бели мравки, наричани от естествениците „войнствени“.

Там имаше и друг вид мравуняци, с цилиндрична форма и закръглен връх; те се издигаха на не повече от два фута. Коничните и цилиндрични възвишения покриваха долината много нагъсто, така че, както ми се струваше, под тяхното прикритие лесно можех да се доближа до стадото на разстояние един изстрел.

Наистина скоро успях да се промъкна до един голям мравуняк, около който пасеше средата на стадото. Но когато надзърнах през куличките, с досада видях, че женските и телетата са вече надалече и между мене и тях пак сякаш се бореха два стари гну.

Повторих маневрата и се промъкнах към онзи голям конус, накъдето бяха отвели малките. Но като се изправих да стрелям, видях, че те пак са далече и двете стари гну, както по-рано бяха между мене и тях.

Започнах да се дразня: струваше ми се, че старите животни се гаврят с мене. Наистина те се държаха във висша степен странно: ту приближаваха, ту започваха сякаш борба помежду си. И трябва да призная, че видът им с косматите им черни чела, грамадни остри рогове и червени, блестящи очи, беше така див, че близкото съседство с тях не бе особено приятно.

Най-после се разсърдих и реших да не позволя повече да се подиграват с мене. Ако не ми позволят да убия едно теленце, сами ще заплатят за нахалството си; реших да убия единия от тях.

Между това гну започнаха нов вид борба. Те застанаха на колене и протягаха глави един към друг, докато сблъскваха чела. След това скачаха, правеха скок напред, сякаш с намерение да се нахвърлят едни към други и да се стъпчат. Като не се улучеха, те не можеха веднага да се спрат и изтичваха няколко крачки по-нататък; после се връщаха и падаха на колене като започваха борбата отначало.