Майн Рид - Златната гривна

От тях нямаше и следа. Огньовете бяха изгасени, на триста крачки околовръст не се виждаше нито един индианец.

Войниците вече се връщаха назад, когато силен изстрел проехтя от другата страна на оградата и от часовой на часовой до тях достигна вестта, че е стрелял войникът от пост номер осем.

„Това е зад конюшните — каза си капитан Джим, — бандитът е избягал от другата страна. Отлично, няма какво да се добави. Това да ми е за урок — да не се бъркам в чуждите задължения.“

— Кой е дежурен тази нощ?

— Лейтенант Грокъм… Ето го, тича насам.

— Какво правите там? — викаше дежурният офицер. — Не чухте ли изстрела зад конюшните? За какъв дявол караулът е зад оградата? Кой си позволява да се разпорежда в мое отсъствие?

— Аз — обади се капитан Джим, — не трябваше да се губи време. Старшият не е виновен…

Лейтенантът млъкна, като го видя, а караулът се върна на мястото си. След пет минути старшият рапортуваше:

— Някакъв индианец премина през оградата при пост номер осем. Часовоят стреля, но не го улучи.

Лейтенант Пейтън притича без шапка. Нетърпеливо изслуша разказа за случилото се и веднага изказа своята версия:

— Готов съм да се обзаложа, че тази стрела е на Татука. В деня, когато пристигна подкреплението, Дейвид го наби до кръв с камшика си и сега е поискал да си отмъсти.

— Докато не премахнем тези негодници до един — отзова се лейтенант Грокъм, — няма да имаме мира.

— Лесно е да се каже — засмя се капитан Джим, — но тъй като сега е невъзможно да преследваме Татука, по-добре ще е да отидем при Дейвид. Той трябва да е благодарен на случая, че аз бях навън и успях да го предупредя в последния момент, иначе стрелата щеше да прониже сърцето му вместо ръката.

— Нещо ми подсказва, че тази есен няма да мине без сражение, а този разбойник… ще бъде чудо, ако не ни докара главоболия — заключи адютантът Пейтън.

Докато разговаряха така, офицерите стигнаха до жилището на Дейвид и го намериха под грижите на доктор Слоукъм, който вече беше превързал раната му.

Би трябвало това да е проста драскотина, ако можеше да се вярва на Татарина, макар стрелата да беше минала през ръката.

Под командата на Корнелиус ван Дайк конниците се придвижваха на североизток в образцов ред и прекосяваха безкрайната прерия, изпъстрена тук-таме с островчета от изгорена трева.

Видимо изтощени, конете вървяха с наведени глави. Мундирите на всички бяха покрити с плътен слой прах. Уморени и свъсени, хората се вглеждаха унило в несвършващата равнина.

Додето поглед стигаше, не можеше да се види следа нито от селище, нито от живо същество. Навсякъде само прегоряла от слънцето трева, небесна синева и никаква зеленина. Не се мяркаше никъде дори един хълм. Само ниски като къртичини могили разнообразяваха скучната гледка. Малко пред отряда лениво се поклащаха върху конете си трима от водачите индианци. Те следваха дирята от мачтата на вигвам, която ясно се виждаше върху песъчливата почва. Такива следи можеха да се видят само при придвижването на индианските селища, когато цялото имущество се привързваше върху средната мачта на вигвама и единият й край се влачеше след коня.

След пет-шест часа път отрядът навлезе в дълбока долина, скътана между отвесни скали. Цветът пред очите на войниците си оставаше жълто-червен, дори и скалите имаха червеникав оттенък.

— Човек може да си помисли, че това са залежи от някаква руда — каза Армстронг, който яздеше пред колоната до лейтенант Ван Дайк.

— Защо не — отвърна той намръщено, — сега приближаваме Двугърбата планина, както се изрази Червената стрела. Дявол та взел тези гърбове! Как ми се иска да сме във форта. Боя се, че доста рисковано тръгнахме по тези следи и ще има да се разкайваме за това.

— Ами! — весело отвърна Армстронг. — Преувеличаващ. Поне е приятно да се придвижваш по места, където не е стъпвал преди теб кракът на друг бял човек и можеш да се надяваш само на себе си при среща с тези ужасни сиукси. Уверявам те, драги Ван Дайк, че това ми харесва повече от бездействието във форта. Помисли си само колко е вълнуващо, че можем да разберем накъде водят тези следи.

— Да, но като се озовахме в теснината, ние се отклонихме от инструкциите и се страхувам, че ще се наложи да изслушам строго мъмрене от началството. Защо ли те послушах?

— Добре, няма да настоявам за нито крачка повече в тази посока, ако до вечерта не открием нищо — каза сериозно Армстронг. — Кажи ми все пак какво лошо може да се случи, ако продължим да следваме дирята от индианския вигвам. Чакай, може би има нещо ново?