Майн Рид - Златната гривна

— Кой ли е оставил тази следа?

— Не знам — отговори другият индианец, като се опитваше да произнася испански думи.

— Какво мисли Червената стрела?

— Може скоро… научи — отвърна замислено индианецът.

Без да си кажат дума повече, конниците тръгнаха бързо по пресните следи.

Местността постепенно се променяше. На хоризонта се показа синкавият гребен на верига от високи хълмове, която се сливаше в далечината с надигащата се прерия. Върху песъчливата повърхност тук-там се виждаха кактуси. Надалече, едва забележима между две тъмни линии, се стелеше лека мъгла. Навярно там имаше река.

Конниците побързаха да настигнат третия водач, който се беше спрял да ги изчака. Между него и Червената стрела се завърза оживен диалог на индиански.

Докато възбудено си изясняваха нещо, те непрекъснато сочеха към мъглата пред тях.

Най-сетне Червената стрела се обърна към Армстронг:

— Бели… там лагер на бели, вода… дърва, огън. Всичко, всичко! — И като сочеше с ръка, повтаряше: — Дим, хора!

Колкото и да се взираше през далекогледа си, Армстронг не успяваше да забележи дим. Опитното око на Червената стрела безпогрешно беше определило белия оттенък на хоризонта. И само след много внимателно и продължително взиране лейтенантът забеляза тъничката белезникава струя, която се издигаше над върховете на дърветата и се стопяваше във висините.

— Мислиш, че това е огън, накладен от бели?

Индианецът отвърна с жест, че не се съмнява в това.

— Тогава ще отидем при тези бели хора — решително каза Армстронг. — Ако са добри, няма нужда да се страхуваме от тях, ако пък не са, по следата знаем, че са колкото нас на брой, и тогава ще се види кой е по-смел. Напред!

Той пришпори коня си и препусна, следван от тримата индианци.

Пушекът, който беше привлякъл вниманието на водачите, се издигаше от бивак, разположен сред кедрова гора. Наблизо спокойно пасяха два коня и две товарни мулета, чиито следи толкова безпогрешно беше разчел Червената стрела. Конете бяха прекрасни представители на онази смесена порода, получена от индианското пони и големия американски кон. Мулетата бяха едри, млади и силни. Все пак си личеше, че са изминали дълъг път и са уморени.

Голямата река Жълтия камък, широка около шестстотин метра, спокойно влачеше водите си покрай потънали в зеленина брегове. Коритото й стигаше чак до планинската верига в далечината, а от двете му страни растеше буйна кедрова гора.

На двайсетина крачки от пасящите животни весело пращеше огън, запален от сухи съчки, а около него бяха насядали трима души, които явно се канеха да похапнат. Край тях бяха струпани два стъкмени по мексикански товара, две калифорнийски седла, одеяла и карабини.

Единият от тези хора беше Марк Мегер, кореспондентът на вестник „Хералд“. Той се беше отправил на път, за да търси предполагаемия съвет на индианските вождове. Все пак можеше да се прости и на най-добрия му приятел, ако не успееше да го познае в този миг. Дотолкова журналистът се беше изменил през последните дни.

Лицето му, при други обстоятелства винаги чисто и гладко обръснато, сега беше с бронзов загар, а гъстата брада го правеше неузнаваем. Синята му риза беше заменена от дълго черно палто, закопчано от горе до долу. Вместо сламена шапка на главата си беше сложил черно бомбе. Казано накратко, Мегер се беше превърнал в скромен свещеник.

Колкото до неговите спътници, всеки би разпознал в тях от пръв поглед хората на прерията, казано по друг начин, те бяха от онези бели, превърнали безкрайните простори в свое второ отечество.

Единият от тях, и без това огромен на ръст, имаше още по-внушителна фигура, като впечатлението се подсилваше от дългата му черна коса и огромната брада. Той гледаше винаги добродушно, но нещо в него издаваше открит характер и безкрайна решителност. Беше облечен в червени дрехи, панталоните му бяха напъхани във високи ботуши, а върху главата му едва се задържаше бяла шапка, дотолкова беше пробита отвсякъде. Единственото му оръжие беше пушката, която държеше до себе си. Този човек беше познат сред прерията под името Чарли Колорадо и беше известен на петстотин километра наоколо. Последният от тази тройка се казваше Бил, когото всички наричаха Красавеца. Това прозвище сигурно му беше лепнато заради грозното му лице.

Истинското му име беше Уилям Форд. Нисък, но силен като бик, с тъмно лице, дебели устни и изпъкнали скули — това беше той. Войната се беше погрижила да обезобрази лицето на Красавеца Бил, а болестите бяха довършили делото й. Физиономията му беше изпяло нашарена от следите на едрата шарка, дълбока рана от сабя слизаше от челото към долната му челюст, носът му едва се забелязваше, а на всичко отгоре беше оцеляло само лявото му ухо и предните му зъби липсваха. При едно от многобройните премеждия щяха да извадят и лявото му око, но тогава Чарли Колорадо пристигна точно навреме и довърши противника му. След тази случка Бил и Чарли станаха неразделни. Физическите недъзи на Бил не му пречеха да бъде един от най-добрите следотърсачи.