Майн Рид - Златната гривна

— Не знам какво съдържание влагате, уважаеми господине, в думата фантазия, но, струва ми се, тук става дума за изпълнение на дълга, а не за фантазия. Ако не ме чакате на уговореното място, ще се върна във форта сам. Но нито това обстоятелство, нито скритата ви заплаха ще ме спрат да се добера до някое важно сведение.

Ван Дайк не издържа студения поглед на своя подчинен и се обърна.

— Решено е, скъпи Франк — отвърна той, — не мога да те задържам, но пак повтарям, че няма да чакам повече от три дни на уговореното място и на четвъртия ще съм вече във форта. Ще бъда доволен, ако върна отряда невредим след тази глупава разходка.

— Не виждам нищо глупаво в неприятелската следа — отговори презрително Армстронг, — но все едно, постъпете както сте решили, Ван Дайк. Бих могъл да очаквам и повече съдействие от приятел и офицер, който служи с мен в един полк…

— Можеш да прибавиш: от глупак и така нататък — прекъсна го с насмешка Корнелиус, — но не съм толкова ограничен, колкото искаш да ме изкараш. Запомни това добре. Омръзнало ми е други да вадят кестените от огъня с моите ръце. Тръгвай и бъди уверен, че няма да си троша главата, за да пазя скалпа ти, щом сам искаш да влезеш в капана.

Сред прерията, далеч от светския живот, грубите натури бързо сваляха маската на приличието и се изявяваха с истинската си природа. Подмятането за съперничество от страна на Ван Дайк беше нещо, което и двамата съзнаваха. Това сериозно засегна Армстронг.

— Ето какво било! — произнесе той с презрение. — Много добре! Аз имам само една цел — да си изгубя главата пред перспективата да се направя, че не виждам опасната възможност да изпълня задачата си. Надявам се, че това ще бъде споменато в заповедта пред полка.

— Пожелавам ти тази чест — отзова се иронично Ван Дайк.

Така се разделиха. Ван Дайк се върна при отряда, а Франк се приготви да продължи напред с тримата индианци.

— Тръгвай след офицера си — каза Ван Дайк на ординареца на Армстронг — и вземи товарния кон.

Простичкият ирландец се учуди на тази заповед, но без възражение последва своя лейтенант.

Когато го видя да се приближава, Армстронг се опита да го върне.

— Патрик, можеш да не идваш, няма да ми трябваш.

— Как така? Кой ще ви приготвя обяд и вечеря? Кой ще ви оседлава коня?

— Сам ще се справям, драги Патрик. Ако пък не мога да си приготвя сам храната, ще остана без нея.

Патрик не настоя повече. Той отдаде чест, обърна конете и тръгна назад към отряда. Армстронг въздъхна след отдалечаващия се ординарец, но се овладя и се обърна към водача.

— Води ме, Червена стрела. Полковник Сейнт Ор ми каза, че мога напълно да ти се доверя.

Индианецът се надигна поласкан от седлото и заговори с гордост:

— Полковник… комендант е велик вожд, много велик… и винаги взема със себе си Червената стрела. Червената стрела също велик вожд… много велик…

Франк Армстронг вече беше придобил известни навици при общуването с индианците.

— Комендантът казваше, че никога не е срещал по-добър водач от Червената стрела. Още при първата ни среща комендантът ми каза, че Червената стрела е способен без страх да се хвърли срещу сто хиляди сиукси.

Бронзовото лице светеше от удоволствие, когато слушаше всичко това. Той нададе тържествуващ вик и произнесе величествено:

— Хау! Хау! Стиснете ръка… лейтенант… стиснете ръка.

Младият офицер сърдечно стисна протегнатата тъмна лапа, доволен, че е успял да докосне чувствителната струна в душата на индианеца и да спечели приятелството му.

— Не се съмнявам, че ще ме върнеш здрав във форта. Предполагам, че на връщане няма да намерим Ван Дайк на уговореното място. Но кажи ми откровено, ще се вмъкнеш ли с мен в лагера на сиуксите, ако се наложи?

Водачът се засмя гърлено.

— Сиукси глупави. Червена стрела… отива… средата на свещения вигвам… ако лейтенант заповяда.

Отрядът вече се беше скрил от погледа им. Пред тях теренът се снишаваше, а следата ставаше по-ясна върху рохкавата почва. Ясно се виждаше, че оттук са преминали няколко индиански племена с пялото си имущество. Дори и неопитен, Армстронг забеляза многото бразди от натоварените пилони, които червенокожите завързваха в единия край за товарните си коне.

— Нали тези следи не са като онази, за която съобщи преди малко? — попита Армстронг.

— Не… онази следа напред. По нея върви мой приятел…

Скоро лейтенантът настигна този приятел — водача, който забеляза следата от два наскоро подковани коня, а заедно с тях и стъпките от две дребни товарни животни.