Майн Рид - Конникът без глава

— Лъжа! Долна клевета! И всеки, който казва, че…

— Затваряй си устата! — извиква Зеб с повелителен жест. — Само си хабиш дъха, а той ще ти потрябва. Хайде! Готви се да тръгваш! Съдията чака, съдебните заседатели чакат, правосъдието също чака.

— Няма да се върна — упорствува Къхуун. — Какво право имате да ми заповядвате? Нямате разрешително за арест!

— Нямам ли? — прекъсва го Зеб. — А това какво е? — добавя той, като посочва пушката си. — Това ми е разрешителното. По-добре престани да дрънкаш, защото хич не ми е по волята. Избирай, мистър Кеш Къхуун! Или се качвай на старата кобила и тихомълком тръгвай с нас, или ще те вържем като бала със стока и пак ще те заведем. Кълна се!

Къхуун не отговаря. Той поглежда отчаяно ту към Стамп, ту към Джерълд, ту обръща крадешком очи към револвера, който се подава от горния джоб на палтото му. Двойник на револвера, който изхвръкна от ръката му, когато ласото го омота.

Капитанът се опитва да достигне този револвер, но ласото му пречи; а може би се отказва от намерението си, защото Зеб многозначително вдига пушката си.

— Бързо! — извиква ловецът. — Качвай се, мистър Къхуун. Ето кобилата чака.

Като кукла, движена от конците на артиста, бившият капитан от кавалерията изпълнява заповедите на ловеца. Постъпва така, защото иначе го чака неизбежна смърт.

Той се качва на седлото и без да се съпротивява вече, оставя да го отведат.

Зеб върви начело пеша. След него, на разстояние една юзда, е кобилата. Накрая язди замислено ловецът на мустанги. Той мисли по-малко за човека, свързан с края на ласото му, отколкото за девойката, чиято самоотверженост бе обвързала сърцето му със златна верижка, която само смъртта би могла да разкъса.

След второто неочаквано прекъсване съдът е възстановил работата си под големия, вечно зелен дъб.

Свечерява се и косите слънчеви лъчи осветляват мястото под зеления свод на дървото. Но тези лъчи не са златни, както през деня, а зловещо червени — небето изглежда разгневено. Приближава буря. Тя е сякаш външен израз на чувствата на зрителите, които гледат мрачно и навъсено. Като че гневът на небето идва да подкрепи техните земни страсти.

Тези смръщени погледи не са насочени вече към Морис Джерълд. Той е свободен и сега е само свидетел. Мястото му е заето от Касий Къхуун.

Това е единствената промяна.

Съдията е същият, съдебните заседатели са същите, същите са и зрителите. Но сега чувствата им към подсъдимия са различни.

И дума не може да става дали е виновен или не. Вината му е установена и не оставя никакво съмнение. Веригата от обстоятелства доказва необоримо кой е престъпникът.

Липсва само едно звено — подбудата.

Подбудата за убийството и за отрязване на главата; защото показанията на Джерълд се потвърждават от повторното разглеждане на трупа.

Лекарят на гарнизона ясно заявява, че Хенри Пойндекстър е умрял от куршума.

Защо Касий Къхуун е убил братовчеда си? И защо е отрязал главата му?

Никой освен убиецът не може да отговори на въпросите. Но никой не се надява, че той ще отговори.

Той може да бъде осъден и без да са известни подбудите за убийството. И го осъждат.

Делото завършва. Съдебното решение „виновен“ е взето. Съдията сваля панамената си шапка, готов да постави черната мрачна емблема на смъртта, за да произнесе присъдата.

По обичайния тържествен начин на подсъдимия се дава последна дума. Това му дава последна отчаяна възможност да помоли за смекчаване на присъдата.

Къхуун трепва. Предложението да каже последната си дума прозвучава в ушите му като погребален звън. Той се оглежда като безумен наоколо. Обхваща го отчаяние — в ни едно от заобикалящите го лица не се чете съчувствие. В нито едно от тях няма дори съжаление. Всички го гледат намръщено.

Платените помощници, които го подкрепяха доскоро, не могат да му помогнат сега. Съчувствието им е безполезно. Всички са се изпокрили пред величието на закона и неоспоримите доказателства за вина.

Въпреки общественото си положение и богатството, което го крепи, Къхуун е сам — без приятели. Такава е участта на убийците в Тексас.

Поведението му е съвършено променено и вместо високомерието, така често проявявано от него, той показва сега уплаха и малодушие.

Нищо чудно. Къхуун знае, че няма възможност да избяга, че е изправен до ковчега, който ще го занесе във вечността. Съвест като неговата не може да не се страхува.