Та именно в тая стая шерифът и неговите помощници побързаха да ме въведат, а тълпата се втурна подир нас и скоро помещението се претъпка с хора.
Без съмнение някой беше дошъл преди нас да предупреди съдията, защото го намерихме на служебното му място готов да разгледа делото. В лицето на високия слаб старец с бели коси и сериозен вид видях достоен представител на правосъдието — един от онези почтени съдии, които вдъхват уважение не само благодарение на преклонната си възраст и заеманата от тях служба, но и с личните си достойнства. Въпреки шумната сбирщина, която ме заобикаляше, в открития твърд поглед на съдията прочетох непоколебимо решение да се държи справедливо.
Душата ми се поотпусна. По пътя — Райгарт ми беше казал да не се отчайвам. Беше ми пошепнал нещо за „неочакван развой на събитията“, но не успях да го чуя добре и не можах да разбера какво искаше да каже. В бързането и блъсканицата след това не ми се удаде възможност да му поискам обяснения.
— Не падайте духом! — каза ми той, като изравни коня си с моя. — Не се бойте от изхода на това дело. Цялата тази работа е доста странна и краят й ще бъде също странен — бих казал, доста неочакван за известна личност… ха-ха-ха!
Райгарт просто се изсмя с глас и имаше много весел вид. Какво ли можеше да означава такова държане?
Това не успях да разбера, понеже в този миг шерифът с висок заповеднически глас се разпореди „никой да не се съобщава с арестанта“ и моят приятел и аз бяхме внезапно разделени. Чудно, но аз не се ядосах на шерифа за това! Вътрешно бях убеден, че неговото държане — явно доста враждебно спрямо мене — беше престорено. Тълпата трябваше да бъде умиротворена и цялата тази грубост беше само една малка уловка от страна на шерифа Хикмън.
След пристигането ни при съдията Клейборн, двамата, и съдията, и шерифът, въпреки целия си авторитет едва успяха да въдворят тишина. Едно слабо смълчаване обаче даде възможност на съдията да пристъпи към разглеждане на делото.
— Е, господа! — заговори той с твърд съдийски глас. — Готов съм да изслушам обвиненията срещу този млад човек. В какво е обвинен той, полковник Хикмън? — запита съдията, като се обърна към шерифа.
— В кражба на негри, доколкото ми е известно — отвърна шерифът.
— Кой поддържа обвинението?
— Доминик Гаяр — отвърна един глас от тълпата и аз познах, че това беше гласът на самия Гаяр.
— Тука ли е мосю Гаяр? — запита съдията.
Гласът отново се обади убедително и лисичето лице на адвоката се показа пред катедрата на съдията.
— Мосю Доминик Гаяр — рече съдията, като го позна, — какво е обвинението ви против задържания? Изложете го подробно и под клетва.
След като положи установената клетва, Гаяр пристъпи към оплакването си като истински адвокат.
Няма защо да предавам многословието на юридическата фразеология. Достатъчно е да кажа, че в обвинението имаше няколко точки.
Първо, бях обвинен в опит за подстрекателство към бунт и съпротива на робите от плантация Безансон, като с намесата си съм попречил един от тях да получи справедливо наказание. Второ, накарал съм бил друг от тях да удари надзирателя, а след това съм го подтикнал и подпомогнал да избяга в гората. Това бил робът Габриел, който бил хванат същия този ден заедно с мене. На трето място, и тук Гаяр стигна до най-големия коз в обвинението си.
— Трето — продължи той, — обвинявам това лице в туй, че през нощта на осемнадесети октомври е влязъл в къщата ми и е откраднал оттам робинята Аврора Безансон…
— Не е вярно! — прекъсна го един вик. — Не е вярно! Аврора Безансон не е робиня!
Гаяр се стресна, сякаш някой го беше намушил с нож.
— Кой казва това? — поиска да знае той, макар и с глас, който явно трепереше.
— Аз! — отвърна същият глас и в миг някакъв младеж скочи на една от пейките и застана високо над тълпата. Това беше д’Отвил!
— Аз го казвам! — повтори той със същия решителен тон. — Аврора Безансон не е робиня, а свободна квартеронка! Моля ви, съдия Клейборн — продължи д’Отвил, — имайте добрината да прочете този документ! — В същото време той протегна ръка и подаде сгънат пергамент.
Шерифът го предаде на съдията, а той го отвори и прочете на глас.
Оказа се, че това беше „освободителното“ на квартеронката Аврора — свидетелство за нейното освобождение, редовно подписано и заверено от нейния господар Огюст Безансон и приложено от него към завещанието му.
Читать дальше