Майн Рид - Квартеронката

Защо спряха на поляната? Исках по-скоро да ме заведат при съдията и това бавене ме дразнеше.

— Защо ме държите тук? — запитах с ядосан глас.

— О-хо, господинчо! Много си се разбързал! Скоро ще узнаеш всичко — отговори ми един от мъжете.

— Протестирам — продължих аз. — Настоявам да ме заведете при съдията.

— Ще те заведем, да те вземат дяволите! Не е далече, не бой се. Съдията е тука.

— Кой е? Къде е? — попитах, мислейки, че на поляната има представител на правосъдието. Бях чувал за дървари, които изпълняват длъжността на мирови съдии — всъщност бях се запознал с един-двама такива съдии, — тъй че всред грубите хора наоколо ми можеше да има и някой съдия.

— Къде е съдията? — настоявах аз.

— Ами че тука е… не бой се! — отвърна ми един човек.

— Къде е съдията? — провикна се друг.

— Да бе, къде е съдията? Къде си, бе съдия? — закрещя трети, сякаш се обръщаше към някой в тълпата. — Ела тука, бе съдия! — добави той. — Ела насам!… Тук има един, дето иска да те види!

Аз действително мислех, че той говореше сериозно. Действително вярвах, че между тази сган имаше съдия. Единственото нещо, което ми направи впечатление, беше тази грубост спрямо представителя на закона.

Заблуждението ми не трая дълго, защото в същия миг към мене се приближи Ръфин — окървавеният и превързан Ръфин; след като ме изгледа зверски със свирепите си кръвясали очи, той се наведе толкова напред, че устните му почти допряха лицето ми, и изсъска:

— Сигурно, господин крадецо на негри, ти никой път не си чул за съдията Линч?

Кръвта изстина в жилите ми. В ума ми проблесна страхотната мисъл, че те наистина щяха да ме линчуват!

Едно необикновено подозрение за нещо подобно вече ми беше минало през ума. Спомних си отговора, който ми бяха дали от лодките: „Ти ще отговаряш пред нас. Ние сме законът.“ Бях дочул някакви тайнствени намеци, когато минавахме през гората; бях забелязал също, че при пристигането ни на поляната намерихме онези, които бяха отишли напред, спрели там, сякаш чакаха другите да ги настигнат, и аз съвсем не можех да разбера защо въобще спирахме там.

Сега видях, че мъжете от потерята се бяха дръпнали настрана и застанали в нещо като неправилен кръг с този странно сериозен вид, който подсказва, че имат да решават някаква важна работа. Само момчетата и няколко негри (защото и негри бяха участвали в залавянето ми) бяха останали до мене. Ръфин беше се приближил само за да задоволи жаждата си за мъст и да ме помъчи.

Всичко това беше събудило в мен страшни подозрения, ала до този миг те бяха много неопределени. Бях се помъчил дори да потисна тези подозрения, защото имах смътното чувство, че само като си мислех подобни неща, те щяха да ми се случат.

Сега обаче това не бяха подозрения, — беше увереност. Те щяха да ме линчуват!

Поради начина, по който ми зададоха този многозначителен въпрос, той бе посрещнат от хлапаците с гръмко кикотене. Ръфин продължи:

— Не! Може пък и да не си чул за тоя съдия, нали си чужденец из тия места, англичанин. Май че между вашите господа с перуките няма да се намери такъв. Тоя няма дълго да те разтакава в съдилището. Да пукна, ако те разтакава! Той ще я свърши тая работа, преди да се усетиш. Да ме вземат мътните, ако не я свърши.

През цялото време, докато говореше, този нехранимайко ме подиграваше не само с думи, но и с разни кривения и това караше слушателите непрекъснато да избухват в смях.

Всичко това така ме вбеси, че ако не бях здраво вързан, щях да се хвърля отгоре му; въпреки че бях вързан и въпреки че знаех, какъв отчаян главорез беше този противник, не можех да си удържа езика.

— Ако бях свободен, ти грубиянино, нямаше да посмееш така да ми се подиграваш. Във всеки случай сега засега пострадалият си ти. Ти ще останеш цял живот сакат; впрочем то не е толкова важно, като се има предвид, че дип не те бива да стреляш с пушка.

Тези думи засегнаха ужасно негодника, още повече че сега хлапаците се смееха на него. Тези момчета не бяха съвсем лоши. Те бяха насъскани срещу мене като аболиционист или, както ме наричаха те, „крадец на негри“, и поощрявани и ръководени от по-старите, бяха дали воля на най-грозните си страсти; ала въпреки това по начало не бяха покварени. Те бяха простовати младежи от горските пущинаци и смелият ми отговор им хареса. След това те престанаха да ми се надсмиват.

Не беше така с Ръфин, който избухна сега в поток от ругатни и заплахи и като че беше готов да ме сграбчи с единствената си здрава ръка. В този миг го повикаха при мъжете, които имаха нужда от него на „съвещанието“, и след като ми се закани с юмрук и изкряска още едно проклятие, той се отдалечи.