Майн Рид - Квартеронката

Занизаха се минути на неизвестност. Не можех да разбера какво разискваше този ужасен съвет, нито какво смятаха да правят с мене, макар и да бях вече съвсем сигурен, че нямаха намерение да ме водят при никакъв съдия. По долитащите до мене повторения на изрази като „да му дръпнем един бой на този подлец“ и „катран и перушина“ започнах да се досещам какво наказание можех да очаквам. За голямо мое изумление обаче, след като се повслушах известно време, открих, че голям брой от моите съдии всъщност се противопоставяха на тези наказания като твърде меки! Някои открито заявяваха, че само с живота си мога да изкупя нарушението на закона!

Мнозинството беше на това мнение и те бяха повикали Ръфин, за да подсили тяхната страна.

Започна да ме обхваща безпределен страх или по-скоро ужас, но той ме овладя напълно едва когато изведнъж кръгът на хората се разкъса и видях двама от тях да взимат въже и да го прехвърлят през един клон на каучуковото дърво, което растеше в края на поляната.

Съдебното заседание беше приключено, присъдата бе определена. Дори и съдията Линч има своите формалности.

Когато въжето бе нагласено, един от мъжете — негротърговецът — се приближи към мене и със своеобразно грубо подражание на съдия ми съобщи заключението на съда и произнесе присъдата.

Бил съм нарушил законите; извършил съм бил две тежки престъпления. Откраднал съм бил роби и посегнал върху живота на свой ближен. Съден от дванадесет съдебни заседатели и намерен за виновен, осъден съм бил на смърт чрез обесване. Той гледаше дори и това да прозвучи съвсем официално и повтори съдебната формула: щял съм да бъда обесен за врата, докато умра… докато умра!

Вие ще сметнете този разказ за преувеличен и невероятен. Ще си помислите, че се шегувам с вас. Не ще повярвате, че такова беззаконие може да съществува в една християнска, цивилизована страна. Ще си кажете, че тези хора са се шегували с мене и в края на краищата не са имали никакво намерение да ме обесят.

Не мога да ви накарам да не мислите така, но най-тържествено ви уверявам, че се канеха да го направят и в онзи миг бях толкова сигурен, че възнамеряваха да ме обесят, колкото съм сигурен сега, че не са ме обесили.

Независимо от това, дали ще ми повярвате, или не, трябва да помните, че аз съвсем нямаше да съм първата жертва, а тази мисъл много живо изпъкваше в ума ми тогава.

Оставете какво мислех, но пред очите ми беше въжето… дървото… моите съдии, които стояха пред мене. Самият им вид можеше да накара човек да повярва. Никъде не блясваше нито един лъч надежда.

В този ужасен миг не знаех какво казвах и какво вършех.

Спомням си само, че страховете ми бяха донякъде изместени от възмущението, че протестирах, заплашвах, ругаех, че моите безмилостни съдии ми отговаряха с подигравки.

Те действително се канеха да приведат присъдата в изпълнение и бяха ме изправили вече под дървото, когато до слуха ми долетя тропот на копита и след миг на поляната се втурна в галоп група конници.

При вида на тези конници сърцето ми подскочи от радост, защото между първите от тях видях спокойното, решително лице на Райгарт. Зад него препускаше шерифът на околията, последван от „потеря“ от десетина мъже, между които познах неколцина от най-почтените плантатори в околността. Всеки от тях беше въоръжен било с пушка, било с пистолети, а начинът, по който изскочиха на поляната, показваше, че бяха много бързали да дойдат, и то с определена цел.

Казвам, че сърцето ми подскочи от радост. Един истински престъпник, изправен под бесилото, не би могъл да се зарадва повече от мен при вида на пратеник, носещ отменяване на присъдата или помилване. В новодошлите познах свои приятели; по лицата им прочетох, че съм спасен. Затова не се разсърдих, когато шерифът слезе от коня, дойде при мене, сложи ръка на рамото ми и заяви, че ме задържа „в името на закона“. При все че направи всичко това рязко и доста грубо, не се разсърдих нито на постъпката му, нито на държането му. Поведението му бе очевидно преднамерено, а постъпката му посрещнах като истинско избавление. Чувствах се като човек, спасен от явна смърт.

Този обрат в събитията съвсем не се хареса на бившите ми съдии, които изказаха високо своето недоволство. Те твърдяха, че вече съм бил съден от дванадесет съдебни заседатели, набрани измежду свободните граждани; че те са ме намерили за виновен в кражба на негри; че съм „откраднал“ двама негри; че съм се съпротивявал при преследването и съм „ранил“ един от тия, които ме преследвали, и че след като всичко това било „казано и доказано“ те не разбирали какво още било нужно, за да се докаже моята вина; трябвало да ме обесят веднага, без да губят повече време.