Мери Рено - Персийското момче

Той все още беше в колесницата си, облечен в бойните си дрехи. Лицето му беше празно, като лице на слепец с широко отворени очи.

Върху него имаше прах, но нито една рана. Видях охраната му — кой с разсечено лице, кой с увиснала ръка, кой с крак, почернял от съсирена кръв. Тези мъже бяха прикривали с телата си бягството му.

Възседнал свежия си кон, облечен в чистите си дрехи и с цялата кожа на гърба си, не посмях да се присъединя към тях. Тръгнах към къщата по страничните улици. Това ли беше човекът, излязъл да се бие с шампиона на кадузите, когато никой друг не се осмелил? Преди колко време е било това? Десет? Петнадесет години?

Замислих се и за мястото, откъдето идваше сега; грохотът, облаците прах, стълпотворението от хора, които се хвърляха един срещу друг, променящия се ход на битката, усещането за някакъв висш замисъл, протягащ ръка към него, който е бил всъщност маска на друг замисъл; и тогава маската пада и капанът щраква — оказва се, че Той не е нищо друго освен Цар на хаоса. И най-сетне, близостта на човека, когото бе видял и от когото бе избягал при Иса, и чийто дух го беше преследвал по целия му път. Имах ли право да съдя? По моето собствено лице нямаше дори прах.

Много дни минаха преди отново да мога да го кажа. След по-малко от час тръгнахме към арменските проходи, на път за Мидия.

След хълмовете започнахме да се изкачваме по планината. Движехме се по пътя за Екбатана. Никой не ни преследваше.

Остатъците от армията постепенно ни застигаха, къде на групи, къде поединично. Скоро, ако не знаехте колко са останали на бойното поле, бихте могли да ни наречете огромна армия. Като изключим мъртвите, всички бактрийци на Бес също бяха с нас. Те разбраха, че се насочваме към земите им, и, разбира се, останаха заедно, без да се разпокъсат. Бяха почти тридесет хиляди. Безсмъртните, Роднините на Царя и останалите живи от конницата и пехотата се предвождаха от Набарзан.

С нас бяха и всички гръцки наемници — на брой около две хиляди. Учуди ме, че нито един от тях не беше дезертирал, макар че се биеха срещу заплащане.

Най-тежката загуба беше Мазей, сатрапът на Вавилон и цялата му войска. Те бяха удържали фланга си и бяха продължили да се бият, дълго след като центърът бе разбит и след бягството на Царя, чийто живот може би бяха спасили. Александър, увлечен в преследването му, трябвало да се върне и да се справи с тях, преди да продължи. Нито един от тези смели воини не беше с нас сега. Сигурно всички бяха загинали.

Само около една трета от фургоните на жените бяха успели да се измъкнат от Арбела, както и две от колите на Царя. Останалите бяха предимно от харемите на аристократите, които бързаха да спасят себе си. Но нито един от евнусите не беше избягал или изоставил поверените му жени. Така и не разбрах каква беше съдбата им.

Цялото съкровище беше изгубено. Но съкровищницата в Екбатана беше пълна. Слугите постъпиха умно като натовариха колите с храна за из път, от която много повече се нуждаехме. Както разбрах, Бубак беше приготвил фургона с багажа на Царя още на сутринта преди битката. Предвидливо беше натоварил и още една шатра, както и някои малки удобства за царските евнуси.

И все пак пътуването беше тежко и изпълнено с много лишения. Беше ранна есен — все още горещо в низините, хладно на хълмовете и вече студено в планината.

Само Бубак и аз имахме коне. Още трима евнуси пътуваха във фургона с багажа. От личните евнуси на царя не беше останал никой друг, като изключим тези от харема.

Всеки проход се извиваше все по-нагоре и ставаше все по-стръмен. Огромни пукнатини и скалисти клисури зееха под нас, а от чукарите ни гледаха диви кози, които бактрийските стрелци убиваха за храна. Нямахме много одеала и нощем, в нашата малка палатка, петимата се сгушвахме един до друг като птици, за да се стоплим.

Бубак, чиято благосклонност бях спечелил, се отнасяше с мен като баща. Нощем спяхме заедно, така че одеалата ни да станат двойни. Той използваше някакъв парфюм с мирис на мускус, но това не ме дразнеше и му бях благодарен. Бяхме щастливи, че въобще имахме палатка.

Почти всички войници спяха под открито небе, тъй като багажът им бе изгубен.

От това, което ми разказаха, успях донякъде да възстановя картината на битката. Много пъти по-късно съм слушал тази история, преповтаряна от хора, които са били там; стъпка по стъпка, заповед след заповед, удар след удар. Сега я знам наизуст. Но не мога да се реша да я повторя отново цялата. Затова ще бъда кратък: Нашите войници започнали битката уморени, тъй като цяла нощ стояли будни. Нали Дарий беше очаквал изненадваща атака. Александър пък точно на това се надявал и оставил войниците си хубаво да се наспят. А след като привършил плана за битката, и той самият си легнал. Спал като пън — при изгрев слънце трябвало здраво да го раздрусат, за да се събуди. А той им казал, че спал така, защото не се тревожел за нищо.