Майк Резник: Гадателката

— Какъв?

Той кимна с глава към огромна сграда от стъкло и стомана на отсрещната страна на улицата.

— Хотел „Кралските оръжия“. Притежаван и управляван от хора. Имаме цял ден да го изучим. Нека влезем в него, да обядваме и да го разгледаме. Ако свикнеш с обстановката до свечеряване, това ще е единственото място, което ще удариш.

— Предложението е честно — съгласи се тя.

— Ще те настигна, щом намеря място за фургона.

Докато го чакаше, тя обиколи хотела и набеляза откъде ще се промъкне по-късно вечерта — вентилационния отвор на приземната баня. Покриваше го решетка, върху която можеха да паркират фургона. Беше влязла вече във фойето, когато Мерлин я настигна.

— Е, научи ли нещо? — попита той.

— Две неща. Първо, знам как да проникна вътре.

— Чудесно.

— И, второ — продължи тя, като посочи един робелианец и трима лодинити, — тук отсядат не само хора.

— Всички си имат собствени етажи — Мерлин сви рамене. — Трябва просто да разберем кои са.

— Ами ключалките?

— Сигурно са стандартни, свързани с главния компютър на сградата, за да могат да променят комбинациите по всяко време. — Той замълча за миг. — Дори да забравиш половината от уроците ми, ще ти отнеме по-малко от трийсет секунди да се справиш с всяка от тях.

— Нямаш нищо против да ги проверим преди представлението, нали?

Той вдигна рамене.

— Както искаш.

— Хрумвало ли ти е, че е по силите ти да плячкосаш петдесет стаи до вечеря? — предложи тя.

Мерлин поклати глава.

— Говорили сме вече за това. Единствената причина да не сме арестувани досега е, че крадем само когато имаме алиби.

Тя не отговори, но продължи да оглежда внимателно ъглите, коридорите и всички възможни места за спотайване. Нямаше как да е съвсем сигурна, преди да проникне в стаите, но от това, което видя, изглеждаше, че повечето, ако не и всички гости на хотела от човешки род използваха асансьорите вдясно от рецепцията, които ги отвеждаха от четвърто до девето ниво. До нива две и три се стигаше чрез плавно движещи се ескалатори отляво на рецепцията, а на пръв поглед те се използваха единствено от канфорити, лодинити и робелианци.

— Е, поне всички дишат кислород — промърмори Мишката. — Мразя, когато се сменя околната среда. — Обърна се към Мерлин. — Забеляза ли вече къде са служебните асансьори?

Той се намръщи.

— Не виждам такива.

— Трябва да има. Никога не допускат обслужващия персонал да се вози в асансьорите за клиенти, защото те плащат. — Тя замълча. — Може би трябва да уведомиш ръководството, че се готвим да изнесем представление за клиентите им тази вечер, преди да си помислят, че подготвяме обир.

— А ти какво ще правиш през това време?

— Ще подготвям обира — отвърна с усмивка Мишката.

Мерлин се приближи до рецепцията, а Мишката се качи с асансьора на седмия етаж и се увери, че може да се справи с ключалките. После се опита да слезе до партера и да огледа пералнята, но откри, че асансьорът спря на първия етаж. Така че се присъедини към магьосника тъкмо когато той излизаше от офиса на управителя.

— Всичко ли е уредено?

— Няма да ни създават проблеми, а това ще оправдае мотаенето ни из хотела този следобед.

— Добре. А сега хайде да обядваме.

Миг по-късно влязоха в главния ресторант. Всички маси бяха свободни освен две и Мерлин се отправи към най-отдалечения ъгъл.

— Виждаш ли оня извънземен ей там? — прошепна той и посочи самотника на едната маса.

— Хуманоида с нездравия цвят на лицето? — попита тя.

Мерлин кимна.

— Облечен е изцяло в сребро. Добре го огледай.

— Защо?

— Изчакай да посегне към нещо и ще видиш.

Като по поръчка извънземният повика келнера и Мишката видя, че от четирите му ръце едната е ампутирана.

— От каква раса е? — попита тя.

— Не знам, но ако правилно предполагам, това е Оли Трите юмрука.

— Никога не съм го чувала.

— Просто стой далеч от него.

— Престъпник ли е?

— Ловец на глави. Казват, че е убил над трийсет човека и че никога не приема поръчки против своята раса. — Магьосникът се замисли. — Ще ми се да зная защо е на Уестърли, обикновено се подвизава на Вътрешната граница.

— Освен ако не преследва нас.

— Хайде де, няма заповед за ареста ни никъде из териториите на Демокрацията.

— Доколкото ти е известно…

— Доколкото е известно някому — отговори убедено той. — Както и да е. Ако случайно налетиш на него довечера, извини му се и изчезвай по най-бързия възможен начин.

Мишката кимна и натисна клавишите на малкия компютър с менюто. Секунда по-късно Мерлин я настъпи по крака.