Майк Резник - Оракула

— Толкова си трезвомислещ и спокоен, че почти ти повярвах — промърмори Тридесет и две. — Карлос, постарах се да науча всичко за тебе. През последните четиринадесет години си разнищвал всяка следа, която е могла да те отведе при нея. Кръстосвал си из цялата Вътрешна граница в опити да откриеш момичето. Поведението ти не е на човек, който се страхува от нова среща с Пенелопа.

— Да, отначало я издирвах стръвно — призна Ледения. — Няма защо да те лъжа. Но никой не може да живее само с омраза толкова години. След време чувствата затихват, съзнанието се избистря. Накрая я търсех по-скоро от любопитство. Исках да науча в какво се е превърнала, как е успяла да се крие толкова дълго, какво е намислила.

— Сега Пенелопа е само на две звездни системи оттук — напомни Тридесет и две. — А ти още нищо не знаеш за нея.

— Когато е готова да направи решителния си ход, всички ще научим.

Домакинът допи последната глътка бренди от чашата си и се вторачи в госта.

— Не можем да си позволим това. Трябва да я ликвидираме сега.

— А може би тя иска само да я оставим на мира.

— Ако ти имаше такава дарба, би ли се примирил да живееш тихо и скромно само за да не си навличаш неприятности?

— Не, обаче…

— Какво „обаче“?

— Обаче аз съм човек — каза Ледения. — Предполагам, че за Пенелопа това определение вече не важи.

— Още една причина да се отървем от нея.

— Щом казваш.

— Десет милиона кредита — изрече домакинът.

Гостът не отговори, загледал се в някаква точка на стената.

— Е? — подкани го нетърпеливо Тридесет и две.

— Не ми досаждай — отряза го Ледения. — Мисля.

— Разходите ли пресмяташ?

— Казах ти да си затваряш устата!

Мъжът зад бюрото го изгледа, сви рамене и не проговори повече. Ледения не помръдна в креслото две-три минути, после се обърна към Тридесет и две.

— Имаш си страхотна беля на главата.

— Точно това ти обяснявам, откакто влезе тук.

Гостът поклати глава.

— Най-лошият ти проблем не е този, за който си мислиш.

— Нещо не те разбирам…

— Толкова отдавна срещнах Пенелопа, че понякога забравям на какво е способна — обясни Ледения. — Имаш двама агенти на Хадес…

— Знаем само за един.

— Повярвай ми — имаш двама.

— Добре де, засега ще се съглася. И що за извод следва от това?

— Помисли — защо тези двамата са още живи?

Домакинът явно се обърка напълно.

— Не схващам смисъла на въпроса ти.

— Защо корабът на Индианеца не се разби, вместо да кацне благополучно? Защо Свирача е успял да извърши убийствата на спътниците?

— Тя ги иска живи! — досети се Тридесет и две. — Но защо?

— Сещам се само за една причина. Задържат насила Пенелопа на онази планета и тя иска двамата агенти да я измъкнат оттам.

— Насила ли? Нима това е възможно?

— Не мога да кажа… но знам, че ако не е искала да тръгне, Индианеца нямаше да преживее операцията за премахването на твоите устройства. Хирургът е щял да кихне или да трепне в най-неподходящия момент… Да, ти си прав. Ако не можеш да отзовеш Свирача, ще се наложи да го убиеш. Вероятно и Индианеца. Щом Пенелопа желае да се махне от Хадес, трябва да я спреш.

— Заповядано ми е да организирам ликвидирането й.

— Набутай си тия заповеди отзад! — изсумтя Ледения. — Момичето ти беше в ръцете едва шестгодишно, а ти дори тогава не успя да я опазиш. Опитах се да я убия, когато беше на осем години, и се провалих с трясък. Но сега жителите на Хадес са измислили как да я държат затворена там години наред, въпреки че без никакво съмнение силата й се е развивала. — Взираше се настойчиво в очите на Тридесет и две. — Позволиш ли й да избяга от планетата, адът ще се отвори под краката ни. Пенелопа няма нужда от боен флот, за да покори някоя планета. Само ще избере единственото бъдеще сред милиони възможни, в което близката звезда избухва или грамаден метеорит се забива в планетата. Дай й петхилядна армия и тя ще победи в битка срещу всяка сила в галактиката, като просто предпочете най-печелившия вариант. Не вярвам, че е възможно тя да бъде убита, но може да бъде затворена — както е и в момента.

— Ако си налучкал истината, това са идеалните условия, улесняващи ликвидирането й — настоя домакинът.

— Не, ти още не разбираш — въздъхна Ледения. — Да си представим, че я държат в килия. Ако се опиташ да я застреляш, тя ще кихне или ще се закашля в точно подбран миг, или пък ще направи нещо друго, за да настъпи бъдещето, в което ти ще улучиш вместо нея ключалката на вратата.