Майк Резник - Пророчицата

Вървя около километър, мина покрай два малки хангара и стигна до главната сграда за контрол на трафика и пътниците. Вътре работеха четирима чиновници — един мъж и три жени; никой не го погледна и не показа, че забелязва присъствието му, докато не се прокашля да прочисти гърлото си — трима от тях потрепериха нервно. Той приближи до четвъртия — сивокоса жена, и застана пред нея.

— Да? — изрече тя студено.

— Нуждая се от транспорт до града.

— Приличам ли ви на шофьор? — поиска да узнае тя.

— Ако не намеря друг, и вие ще свършите работа.

— Оставете ме на мира, господин Ломакс. Не искам да имам нищо общо с вас.

— Познавам ли ви?

— Не, но аз ви познавам — отговори жената, а в очите й се четеше омраза.

— Тогава ми кажете къде мога да намеря транспорт до града и повече няма да ви се налага да ме гледате.

— Не бих ви помогнала дори да умирахте насред улицата.

Той я изгледа продължително.

— Както искате — каза накрая. — Но преди да тръгна, налага се да изтъкна, че ако някой пипне кораба ми, ще последва експлозия и ще заличи космодрума и всичко останало в радиус от три километра.

После се обърна и излезе през главния вход. Паркингът беше почти празен — населението на планетата бе малко, а и търговията не бе съвсем оживена. Докато стоеше с ръце на кръста и се чудеше какво да предприеме, се появи малка кола. Той приближи до нея, преди шофьорът да успее да излезе, и отвори вратата откъм пътническото място.

— Какво има? — извика шофьорът, млад човек на не повече от двадесет години.

— Ще ти платя петдесет кредита, ако ме закараш до града — отговори Ломакс.

— Как пък не! — отсече младият мъж. — Дошъл съм за пратка компютърни части.

— Тя може да почака.

Ломакс седна до шофьора, извади звуков пистолет и го насочи към него.

— Това не беше молба — каза спокойно.

— Кой сте вие? — настоя шофьорът. — За какво, по дяволите, е всичко това?

— Просто един човек, който има нужда от транспорт до града. А сега, тръгвай!

— Защо не вземете въздушно такси? — попита младият мъж, докато обръщаше колата.

— Не знаех, че имате такива тук.

— Имаме. Мога да ви откарам до техния хангар.

— Не искам да те затруднявам. Просто карай.

Младият мъж го изгледа и внезапно изражението му се промени.

— Вие сте онзи, нали?

— Кой?

— Гробокопача.

— Някои ме наричат така.

— По дяволите! — възкликна младежът, като се хилеше и удряше с ръце по кормилото. — Самият Гробокопач в моята кола! — Той се обърна към Ломакс. — Защо сте тук?

— По работа.

— Кого ще убиете?

— Никого.

— Можете да ми кажете — настоя младежът. — С вас съм.

— Дошъл съм просто да поговоря с местния обущар за един чифт ботуши.

Младият човек изсумтя презрително.

— Хайде де, Гробокопачо, искате да повярвам, че сте изминал целия този път до Сивия облак само за чифт ботуши?

— Все ми е едно какво си мислиш. Просто ме откарай в града — Ломакс замълча за миг. — Но първо все пак трябва да тръгнеш.

Младият мъж подкара колата и миг по-късно вече се движеха по път, успореден на океанския бряг.

— Чудех се дали някога ще се върнете.

— Прекалено си млад, за да ме помниш.

— Бях на дванайсет при последното ви посещение — отговори шофьорът. — Видях ви да побеждавате деветима наведнъж. — Той замълча, после протегна ръка. — Казвам се Нийл. Нийл Кеймън.

Ломакс погледна ръката, после я пое за секунда.

— Аз съм Феликс Ломакс.

Нийл поклати глава.

— Вие сте Гробокопача. Къде ще отидете след това?

Ломакс вдигна рамене.

— Зависи какво ще науча тук.

Нийл се замисли, после попита:

— Искате ли компания?

— Къде?

— Там — той махна към небето. — Целия си живот съм прекарал тук, на този свят. Иска ми се да видя нещо по-различно.

— Работя сам.

— Може да съм ви от полза.

— На всеки проклет свят, на който кацна, винаги има по едно момче, което иска да се махне от родния си свят и да си създаде име по Вътрешната граница — отговори Ломакс. — Повечето от тях умират, преди гробарят да е наясно какво име да излее върху надгробния им камък.

— Аз не съм като другите.

— Да, знам. Вие всички сте различни.

— Целият ми живот е преминал на Сивия облак — продължи Нийл. — Искам да видя как е там.

— Запази си билет за следващата екскурзия. И ще живееш по-дълго.

— Не ме интересува това, което виждат туристите — възрази младият човек. — Искам да видя световете такива, каквито са, и истинския начин, по който живеят хората… Имам спестени пари. Мога да се приготвя за тръгване още днес следобед.