Майк Резник - Пророчицата

— Това е Кошмарната алея — натърти Ледения. — Все някой ще знае нещо. — Той извади още две банкноти. — Съобщи и по улицата. Кажи им, че ще съм тук два часа и после напускам Конфуций.

— Ще го съобщя веднага, щом ви заведа до масата.

— Няма нужда, знам пътя.

Високият мъж излезе през вратата, а Ледения се обърна към Хлапето:

— Последвай ме и не се зазяпвай!

— По какво?

— По всичко, което виждаш. Проява на лош вкус е.

Ледения го поведе през коридор-лабиринт покрай няколко полутъмни стаи. В една от тях мъже и жени, пристрастени към семето алфанела, лежаха в различни етапи на унес и кататония — зениците им разширени, очите широко отворени, лицата изкривени в кошмарни усмивки. В друга три зеленокожи извънземни, приличащи на маймуни, седяха голи на пода, заобиколени от над двеста свещи със син пламък. Всеки от тях подлагаше на дисекция малко животно. Хлапето се опита да игнорира писъците на животинките и се чудеше дали наблюдава религиозен ритуал или незаконен обяд, или и двете.

Минаха покрай още три стаи, във всяка от които хора или извънземни правеха неестествени неща, и накрая стигнаха до бара. В стаята имаше дузина равномерно разположени маси, три от тях бяха заети от почти еднакъв брой хора и извънземни. Ледения избра най-отдалечената от коридора, през който бяха дошли. Двамата мъже, които седяха до масата, само го погледнаха и бързо я напуснаха при приближаването му.

— Добре дошли отново, господин Мендоса — поздрави барманът, грамаден пълен плешив мъж с дълги щръкнали мустаци, боядисани в светлосиньо. — Доста време мина.

— Не не достатъчно — отвърна неприязнено Ледения и барманът се изсмя. — Донесете ни две бири.

Барманът кимна и миг по-късно се върна, поклащайки се, с питиетата им.

— Не мога ли все пак да ви предложа „Прашен дявол“ или „Син гигант“? — попита той, задъхан от прекосяването на стаята.

— Просто бири — каза Ледения и подхвърли два долара Мария Тереза на подноса.

— Може би по-късно?

— Може би — кимна Ледения и барманът се оттегли.

— Ама че място! — Хлапето не успя да сдържи ентусиазма си.

— Харесва ли ти тук? — попита Ледения.

— А на теб не ти ли харесва?

— Утайките по Вътрешната граница, когато паднат достатъчно ниско, идват на Конфуций IV, а най-лошите се озовават на Кошмарната алея. Ако нямах работа тук, не бих стоял и две секунди, дори и да ми плащат.

— Има такава атмосфера!

— Е, ако се изтъркаш достатъчно добре под душа, ще успееш да свалиш по-голямата част.

— Не си падаш по приключенията — усмихна се Хлапето.

— Това не е приключение, Хлапе. Това е бизнес, и то смъртоносен.

Хлапето понижи глас.

— Виждаш ли онази жена на масата ей там? Кльощавата с червената коса?

— Да.

— Мисля, че е Сали Камата.

— И?

— Убила е трийсет души, може би трийсет и пет! — развълнувано прошепна Хлапето.

— Знам.

— Познаваш ли я лично? Искам да се запозная с нея.

— Защо просто не отидеш и не й поискаш автограф? — попита язвително Ледения.

— Може би ще го направя.

— Недей.

— Защо?

— В Къщата на Ъшър не идваш да се срещаш с фермерчета, които си падат по герои. Тук се върши бизнес. Мъжът, с когото е, не я черпи просто така и не се опитва да легне с нея. И не мисля, че ще му хареса някой непознат да ги прекъсне… Може дори да помисли, че ще се опиташ да го изнудваш, когато Сали свърши това, за което й плаща.

Хлапето се замисли над думите му.

— Добре — каза кисело накрая, — Не е нужно да ми се подиграваш.

— Съсредоточи се върху бизнеса. Тук сме да открием нещо за жената, която унищожава светове толкова лесно, колкото Сали прерязва гърла.

Не проговориха близо десет минути. Тогава към тях се приближи един много нисък мъж с белези по лицето от неизлекувана кожна болест и седна на масата.

— Чух, че търсиш Пророка — каза дрезгаво той.

— Точно така — кимна Ледения.

— Колко плащаш?

— Зависи какво продаваш.

— За триста рубли Нов Сталин ще ти посоча човека, който работи за него.

— На тази планета?

— Не, но не е далеч оттук. Ще бъдеш при него за половин ден.

— А когато разбера, че не съществува или че никога не е чувал за Пророка, колко време ще ми трябва, за да те намеря? — попита Ледения.

— Лъжец ли ме наричаш? — разгорещи се мъжът.

— Не, просто лош търговец. А сега се махай.

— Няма да мръдна оттук, докато не ми платиш за изгубеното време.

— Хлапе, дай му нещо за изгубеното време.

Младежът извади звуковия пистолет толкова бързо, че дори Ледения, който го очакваше, не успя да проследи движението. За частица от секундата пистолетът бе насочен срещу главата на мъжа.