Майк Резник - Раят

Нямаше достатъчно дивеч и бяхме заплашени от глад, но не и от жажда — през това сафари бях най-близо до паниката, откакто се помня. Не можехме просто да седим там, но и не бяхме сигурни дали всяка стъпка, която правим, не ни отдалечава от колата и не ни води по-навътре в гората. Спомням си, в един миг си помислих, че ако вървим по погрешен път, поне можем да стигнем до Златното царство, преди да умрем. Сетне реших, че бих заменил всички богатства за това да зърна слънцето още веднъж.

И тогава сутринта единиият от соротобите заудря по вратата на минипалатката ми, а когато излязох, се сблъсках с половин дузина синьохрилковци, най-странните, които някога съм виждал. Бяха много по-високи от нормалните дигита, слаби като клечки и покрити с невероятно сложни шарки, прогорени на кожата им.

Отне ми половин минута да разбера, че не говорят нито един от обикновените диалекти, опитахме се да общуваме чрез езика на знаците. Успях да им предам нашето затруднение и те изявиха желание да ни отведат обратно, ако не до колата, поне до края на гората.

И тогава забелязах, че двама от тях носят златни гривни на глезените си. Опитах се да разбера откъде са ги взели, но не можах да ги накарам да ми отговорят. Накрая, като налучкване в тъмнината, посочих към тях и попитах:

— Балгуди?

Наистина имаше реакция. Очаквах да се усмихнат и кимнат или да ме изгледат с празен поглед, но вместо това те се намръщиха. Един от тях вдигна острия прът, който използваше вместо копие, и ме заплаши с него. След малко се успокоиха и повече не споменах за златото или балгудите.

Беше почти сигурно, че са чували за балгудите и че не са в добри отношения с тях, а това беше добре дошло за мен: всичко, което ме интересуваше, беше как да се измъкнем от тази проклета дъждовна гора.

Мислех, че ще ни отнеме поне седмица, но всъщност стигнахме до Магади за по-малко от два дни. Когато запалих колата и им показах как работи, двама от тях избягаха в ужас, а другите четирима се събраха и гледаха в захлас. Гръмнах един тайлъров глиган за вечеря — пушката въобще не ги изненада. Това ме наведе на мисълта, че са виждали оръжие и преди, и ги поканих да останат и да споделят месото ни. Прекараха цялата нощ при нас, а на сутринта седнаха до колата и гледаха как я подкарвам.

С помощта на още доста знаци ги накарах да разберат, че чакаме Нейсмит и вероятно ще останем още два дни на това място, преди да се откажем и да си тръгнем. Накрая те кимнаха, махнаха ни за сбогом и си тръгнаха.

Прекарах останалата част от сутринта в чистене и лъскане на оръжията си. И тогава, веднага след обяда, най-високият от тях се върна и бавно прекоси сечището до колата, носейки нещо в ръка.

Когато се приближи по-близко, видях, че е главата на Нейсмит. Извадих пистолета си и го насочих към него, но туземецът обясни с множество жестове, че не той го е убил. Попитах кой го е направил и той посочи към гората в смисъл, че убиецът или убийците са на доста голямо разстояние.

— Балгудите? — попитах.

Той кимна.

Накарах го да ми опише един балгуд или да ми каже къде живеят, но той продължи да гримасничи и да клати глава. Накрая се отказах. Най-сетне постави главата на Нейсмит на земята и изчезна обратно в гората.

— Е, поне той е намерил своите балгуди, където и, по дяволите, да се намират — казах след малко.

— Наистина ли мислиш, че има Златно царство, шефе Хардуик? — попита любопитно Магади. — В края на краищата тези дигита — той изрече думата презрително както винаги, — наистина не правят сами златните гривни, които носят на глезените си.

— Знаеш, че отговорът беше по-важен за мен, преди да влезем в гората, отколкото сега.

Това беше вярно тогава, вярно е и до днес.

Хардуик беше блед и много отслабнал. За пръв път, откакто го познавах, завесите бяха дръпнати, като че ли слънчевата светлина въобще не го интересуваше.

— Добре дошли отново, господин Брийн — изрече със слаб глас той, когато влязох в стаята. — Страхувах се, че няма да се върнете навреме.

— Навреме ли? — повторих любопитно аз.

— Доста кръв изкашлях тази нощ. Не би трябвало да знам, но ме чакат да умра през следващите два дни.

Не знаех какво да кажа, просто стоях и го гледах.

— Не е голяма загуба — продължи той. — А и вече е време.

— Съжалявам.

— Уредил съм си дълговете. Не занесох нищо на Пепони и не взех нищо оттам. Но щеше да ми е неприятно да си отида, без да ви отговоря на всички въпроси. В края на краищата аз съм последният — никой няма да остане, щом и аз умра.