Майк Резник - Раят

Както и да е, след като Люлън уби хищниците, които искаше — гръмотръс и две шестметрови стоноги, които минават за змии на Пепони, реши, че е време да тръгне след своя земен кораб. Предложих да оставим момчето в лагера, но и двамата настояха то да дойде. Знаех, че бащата иска да го направи мъж, обаче и до днес не знам защо момчето дойде.

Все едно. Тръгнахме онази сутрин и до обяд намерихме сравнително пресни изпражнения от земни кораби. Изпратих двама следотърсачи напред, а ние спряхме за обяд. Върнаха се след около час и докладваха, че стадо от петдесет земни кораби пасе на четири-пет километра северно от нас.

Нямаше никакъв смисъл да ги плашим с колата, затова тръгнахме пеш на север. Два часа по-късно ги настигнахме и на около километър от тях направих знак, че трябва да спрем.

— Ще се промъкна по-наблизо — прошепнах. — Когато разбера кой от тях е с нужния цвят, ще ви махна да дойдете.

— Ясно — каза Люлън.

Обърнах се към сина му.

— Добре ли си?

— Да — отвърна начумерено той. — Просто ми посочете кого да застрелям и ще се погрижа за него.

Лицето му беше измъчено и бледо, но ръцете му не трепереха, затова реших да го оставя да опита с първия си земен кораб.

Проверих вятъра, стигнах на около двеста и петдесет метра от най-близкия, отпуснах се по корем и се промъкнах през високата трева, докато накрая видях цвета. Големият мъжкар откъм мен беше син, зад него имаше два червени и един жълт, които пасяха спокойно под следобедното слънце. Пропълзях обратно, докато се отдалечих на двеста метра, проверих отново посоката на вятъра, изправих се тихичко, обърнах се към Люлън и сина му и им махнах.

Няколко минути по-късно бяха при мен и аз внимателно посочих двете животни с червени очни камъни. Люлън направи жест, че иска синът му да стреля пръв, и момчето вдигна пушката, прицели се в земния кораб и стреля. Животното падна на колене, но стана веднага — видях, че куршумът е влязъл далече зад рамото. Обърна се към нас и нападна, а аз побързах да го довърша. Но докато правех това, чух още пет изстрела.

Люлън все още не бе използвал пушката си, но момчето полудя, когато земният кораб ни връхлетя, и започна да изпразва оръжието си по всичко, което вижда. Грабнах пушката от него и казах на баща му да го отведе далеч от стадото, после се обърнах да видя какви бели е направил.

Адът се бе разтворил. Четири ранени земни кораба, два мъжки, една женска и едно малко, ревяха яростно и изкореняваха дървета, а останалото стадо бързо изчезваше в близката горичка. Успях да убия женската и малкото, докато търсеха да се скрият, но двамата мъжкари бяха прекалено далеч.

— И сега какво, шефе Хардуик? — попита единият от следотърсачите ми. — Да ги подгоним ли към теб?

Поклатих глава.

— Не. Нека поседим тук един час и почакаме състоянието им да се влоши от раните им. — Обърнах се към другия следотърсач. — Погрижии се шефът Люлън и синът му да се върнат в лагера.

— Да, шефе — отвърна той и побягна след тях.

Седяхме така почти час. Все още чувахме как земните кораби чупят дървета и бих предпочел да изчакаме куршумите да си свършат работата, но след около час и половина щеше да се стъмни и реших да тръгнем след тях.

Изпратих Пелоби, следотърсача си, да заобиколи горичката и да ме предупреди дали някой от нашите земни кораби се е опитал да избяга и след това, носейки пушката пред гърдите си, внимателно се приближих до дърветата и тръгнах по кървавата диря.

Бях навляъл трийсетина метра в горичката, когато чух движение отляво. Паднах по корем и запълзях с пушката в ръце. Попаднах на малка поляна насред горичката и там, на не повече от десет метра, беше един от моите земни кораби с грозна рана по средата на огромната си долна устна. Изчаках да обърне уязвима част от тялото си към мен, изправих се и го отървах от мъките. Трясъкът от пушката предизвика писък и рев откъм горичката и миг по-късно върху мен се нахвърли втори земен кораб, а левият му очен камък бе повреден от куршума на момчето. Отвърнах му с куршум в гърдите, после с изстрел в сърцето и го чух да пада на около двайсетина метра от полянката.

Пелоби си проправи път до мен минута по-късно.

— Искаш ли очни камъни, шефе Хардуик? — попита той и извади извития си нож.

Поклатих глава.

— Единият е син, а другият безцветен — отвърнах отвратено.

— А майката и бебето?

— И двете сини.

— Шефът Люлън ще е нещастен — ухили се Пелоби.

— Шефът Люлън трябва да е щастлив, че не убих сина му на място — отвърнах. — Е, да се връщаме в лагера.