Майк Резник: Инферно

— А в мини работят ли? — попита Виктория Домире.

— Това е специалността им — отвърна Бедоус. — Затова ги наричаме къртици — защото прекарват повечето време под земята.

— Ще ни трябват не един и двама — отбеляза Домире.

— Планетата е голяма — увери я Бедоус.

— Ще обмисля предложението ти — намеси се Картрайт. — Всъщност ако до сутринта никой не се сети за нещо по-добро, най-вероятно ще действам по него… Има ли други въпроси или проблеми, които бихте искали да обсъдите с мен?

Толкова ръце се вдигнаха, че Картрайт се стъписа.

— Струва ми се, че е най-добре да се видя с ръководителите на всеки от отделите в кабинета си. Междувременно продължавайте да си гледате работата все така добре. — Той се обърна към Бедоус. — Сюзън, ела с мен, ако обичаш. Искам да говоря най-напред с теб.

Тя излезе след него от залата за съвещания и тръгна по дългия коридор към кабинета, който шефът й си беше присвоил още с пристигането си. Вътре, ако не се смята холографската карта на Фалигор, имаше само едно бюро, малък, но мощен компютър и два стола.

— Ти си живяла сред язоните по-дълго от всекиго, Сюзън — започна Картрайт. — Искам да ми кажеш… може ли да се очаква някаква съпротива от тяхна страна, ако докараме, да кажем, петдесет хиляди къртици на работа в мините?

— Не знам. Те нямат нищо против нас, но…

— Какво но?

— Но виждат, че сме тук, за да им помогнем. Когато разберат за какво са дошли къртиците, просто не знам…

— Мислиш ли, че с тях ще е по-различно?

— Отначало не.

— А кога?

— Когато им стане ясно, че изнасяме ценни материали от тяхната планета, а те не получават нищо.

— Аз нямам намерение да се стига дотам. Както вече казах, нужни са ни партньори, не слуги.

Бедоус въздъхна тежко.

— Не съм сигурна, че има голяма разлика.

— Изясни се, ако обичаш.

— Допреди четири месеца тези създания живееха в каменната ера… или в най-добрия случай в бронзовата. Изведнъж се появяваме ние и започваме да ги обучаваме, да ги ваксинираме и да им показваме как да използват селскостопанската техника. Всичко това е чудесно, но ми се струва, че ще е прекалено да искаме от тях да разберат такива абстрактни неща като галактическата икономика и нуждата ни от радиоактивни материали. Със стоманата всичко им е ясно — в крайна сметка от нея се правят по-добри копия, но как да им обясним за какво са нужни диамантите, особено когато се употребяват в промишлеността? Ситатите ще приемат парите ни, защото няма откъде да знаят кои метали са ценни и как могат да ги продадат. След време обаче ще усетят, че ги мамим, като караме тези материали на своите хора, вместо да им покажем как да ги използват и да им обясним с какво са толкова ценни за нас.

— Доводите ти са солидни — изрече Картрайт. — Ясно е, че не можем просто да предоставим мините на къртиците или на която и да било друга раса. Ще трябва да убедим язоните да ни пратят свои младежи, които да се запознаят с производствения процес. Нищо чудно след някоя и друга година част от тях да заемат ръководни длъжности. — Той се замисли. — Може би няма да е зле да изпратим най-умните да учат на някоя от планетите на Републиката. Не че не сме в състояние да организираме и тук първокласно обучение, но искам, като се върнат, да кажат на своите как е там, кои сме ние и как функционира нашият свят.

Бедоус се замисли за миг, после вдигна рамене.

— Може и да се получи нещо — изрече тя без ентусиазъм.

— Май не си убедена.

— Язоните са чудесна раса. Схватлива, трудолюбива, интелигентна. Мисля, че с времето могат да станат всичко онова, на което разчиташ.

— Но? — попита Картрайт. — Нали винаги има едно „но“…

— Но мисля, че ги насилваш.

— Нямаме друг избор. Този свят трябва да послужи като модел за асимилация.

— Не съм убедена, че да накараш цял разумен вид в рамките на едно-единствено поколение да напусне пущинаците и да заживее в галактическата ера, е кой знае какъв модел… Най-добрият ми приятел сред енкотите, един воин на име Тубито, е добил правото да се нарича мъж, убивайки само с копие огромен хищник, едва преди три години. Той притежава не едно изумително качество, включително любознателност и интелигентност, но не си представям как ще го облечеш в куртка и ще го сложиш пред компютъра, поне не след година, та дори и след десет. Може би никога няма да се получи. Той би могъл да бъде Коперник или Галилей на своята раса, но клечи вън на дъжда и яде парчета сушено месо, което къса с голи ръце.