Майк Резник - Инферно

— Затова пък децата му могат да бъдат асимилирани толкова лесно, колкото и твоите или моите деца.

— Нищо чудно. Стига да израснат в човешко семейство.

— Съмненията ти личат и в съобщенията ти, както и в бордовия дневник. Само че ние просто не разполагаме с толкова време. Виждала си какво става с други планети, когато Републиката се опитва да колонизира с най-добри намерения. Фалигор е последният ни шанс да докажем, че има и по-добър начин, че морковът върши по-добра работа от сопата. Знам, че искаме много от язоните, но те изглеждат умна и податлива раса и резултатите ще оправдаят усилията. При това другата възможност, която им се предлага, е значително по-лоша.

— Какво пък, ти поиска мнението ми и го получи — изрече Бедоус.

— Благодарен съм ти за това, Сюзън, и най-вече за предложението ти да повикаме къртиците. А сега най-добре да поговоря и с другите специалисти от екипа. Нали знаеш, времето ми е съвсем ограничено.

Бедоус разбра, че я отпраща, и стана. Тръгна към вратата, но внезапно спря и се обърна към Картрайт.

— Мога ли да направя още едно предложение?

— Разбира се.

— Сред твоите специалисти видях само двама психолози, изучаващи извънземните раси. Ако наистина възнамеряваш да ускориш дръзкия поход на язоните към цивилизацията, на твое място щях да докарам значително повече.

Независимо от съмненията на Сюзън Бедоус, на Фалигор работите вървяха добре.

При пристигането на около триста хиляди къртици, които щяха да работят в мините по дългосрочни договори, нямаше никакви прояви на недоволство.

Язоните и хората се трудеха рамо до рамо на полето, опитомяваха земята и изнасяха още през първите шест месеца толкова храна, че миньорските планети в околността вече не бяха зависими от други източници.

Морето се оказа толкова богато на протеин, колкото почвата на минерали, и не след дълго риболовът и различните отрасли на водното стопанство също бяха в състояние не само да изхранват населението, но и да изнасят голяма част от продукцията си.

Един хубав ден не друг, а самият Джони Рамзи, бившият секретар на Републиката, пристигна на Фалигор на сафари, прекара известно време, проповядвайки идеите си за демокрация пред язоните, и тържествено провъзгласи планетата за „диаманта на Външната граница“.

Седемнадесет планети на Републиката изразиха намерение да открият свои посолства на Фалигор, без да крият желанието си да установят търговски отношения с миньорите или фермерите, най-често и с едните, и с другите.

По предложение на Дизанко хората построиха в земите на енкотите град Ромул и го превърнаха в свой център. Година по-късно недалеч от него, на брега на голямо континентално езеро, израсна Рем.

След внезапната смърт на Дизанко, повален скоропостижно от вирусна инфекция, наследникът му Тантрам побърза да декларира тържествено намерението си да работи в тясно сътрудничество с Републиката, което щеше да донесе редица облаги на всичките му поданици. Първата му стъпка беше да вложи натрупаните от баща му пари в построяването на университета Тантрам в околностите на Ромул и да създаде фонд, достатъчно богат, за да привлече в него най-добрите академици от Републиката.

Картрайт беше толкова въодушевен от развоя на нещата, че купи от ризалите голям участък земя и си построи там къща с намерението да се оттегли на Фалигор веднага щом изтече договорът му с Комитета по картография.

Бедоус остана на планетата. Когато от Картографията й намекнаха, че е време да смени обстановката, тя си подаде оставката и сключи договор с една от местните ловни компании, изникнали като гъби след дъжд покрай посещението на Рамзи и излязлата по-късно негова книга, възхваляваща красотите на Фалигор. Ловът не я привличаше ни най-малко, но работата като водач на холосафари я устройваше, а през свободното си време можеше спокойно да се отдава на любимото си занимание. През първите две години на Фалигор тя откри, описа и даде имена на повече от три хиляди вида насекоми.

Беше й приятно, че страстта й към ентомологията ако не бе заразителна за хората около нея, поне караше повечето от тях да й носят всяко насекомо, което не бяха виждали, вместо да го стъпчат в праха. А щом започна да ги нарича на имената на откривателите им, тя развеселена откри, че колегите й водачи са добили навика да й носят с дузини буболечки и не си тръгват, преди да са се уверили, че знае как точно се пишат имената им.