Майк Резник - Инферно

На втория ден Кракана ме заведе в Националния парк „Рамзи“. Още докато минавахме през главния вход, забелязах следите от опустошенията, нанесени от бандитите на Лабу. По-нататък белееха купища кости на гръмобици, които бяха използвани за живи мишени. В небето се рееха няколко птици, из дърветата тук-там се криеха по-дребни животни, но общото впечатление беше за запустение.

Карахме така около пет мили, после свихме от алеята и се насочихме към гъст храсталак. Кракана спря колата на няколко крачки от храстите и зачака.

Седяхме неподвижно близо половин час. Чудех се какво толкова чакаме, но той внезапно сграбчи рамото ми и ми посочи към листака. Забелязах някакво движение, после пред погледа ни изведнъж се появиха десетина гръмобика. Пристъпвайки гордо и царствено, те се отправиха към водоема.

И Кракана като всички останали бил сигурен, че всички гръмобици са унищожени, затова бил силно развълнуван, когато открил, че греши. Деветте животни били пръснати на такава обширна територия, че можели никога да не се срещнат из просторите на огромния парк. Язоните на Кракана обаче успели да ги съберат на едно място и сега се очаква стадото от двама мъжкари и седем женски да даде приплод. Той ми каза, че мечтае за деня, когато паркът ще приютява отново хиляди гръмобици — бъдещото потомство на тези девет животни, а туристи от стотици раси ще идват да ги гледат.

Лично аз съм убеден, че не дава пет пари за гръмобиците, а просто вижда в тях средство за възстановяване на туристическата индустрия и за привличане на твърда валута, пък и за язоните биха се открили немалко работни места. От друга страна обаче ми се струва, че мотивите му не са толкова важни, по-важен е крайният резултат — спасяването на животинския свят и възстановяването на една жизненоважна индустрия.

Вярно е, че и в миналото съм проявявал въодушевление, но този път твърдо вярвам, че в лицето на Кракана съм открил единствения язон, способен все още да спаси планетата. Съгласих се да му помогна, да изиграя ролята на посредник между него и Републиката, и изведнъж ме обзе вълнение — за пръв път от толкова години ще направя нещо полезно, вместо само да седя и да кърша ръце.

Ще бъде опасно, но отново се чувствам жив!

Сякаш Фалигор си нямаше достатъчно проблеми, та трябваше по времето на Сибо Душу към тях да се прибави и още един. И селяни, и граждани започнаха да измират отначало с дузини, после със стотици и накрая с хиляди, като най-засегнати бяха селяните. Симптомите всеки път бяха едни и същи — отначало жертвата започваше да фъфли и да куца, след няколко седмици или месеци тялото постепенно отказваше да й се подчинява и след известно време болният вече не можеше нито да върви, нито да се храни. Мускулите атрофираха и никакви упражнения и лекарства не бяха в състояние да ги укрепят. Накрая заболелият вече не можеше и да дъвче и умираше от глад. Дори да ги закараха в болница и да им вливаха хранителни течности интравенозно, болните не бяха в състояние да ги преработят и краят беше неизменно същият — разкривен, неимоверно измършавял труп.

Отначало наричаха болестта „изсмукващия мор“, но после, след като лекарите успяха да я разгадаят, тя получи официалното си име, изразяващо напълно същността й: субклинично прогресивно разстройство на обменните процеси, или СПРОП. Но колкото и да бяха наясно с протичането и последствията й, така и не откриха причинителя.

Една християнска секта обяви, че това е Божие наказание, че язоните са грешна и порочна раса, ала новопокръстените не бяха кой знае колко — повечето язони, независимо дали се чувстваха грешници или праведници, смятаха, че вече са понесли достатъчно страдания, за да изкупят и най-страшните им грехове.

Бариоки беше отминавал болестта с мълчание, но по времето, когато Душу взе властта, епидемията достигна такива мащаби, че не можеше повече да бъде пренебрегвана. И тъй като той беше не само президент, но и главнокомандващ на армията, при това на воюваща армия, единствената му грижа бе да открие причинителя на болестта и да я посее сред последователите на Кракана. Но тъй като медицинската наука все още не беше изолирала вируса, от опитите му нищо не излезе.

Не след дълго различни медицински организации научиха за съществуването на СПРОП и поискаха разрешение да кацнат на Фалигор и да лекуват жертвите. Душу се опита да се възползва от положението и обясни, че не може да гарантира безопасността им при съществуващите условия, но ако Джеймс Кракана и последователите му сложат оръжие и се предадат, той с благодарност ще посрещне всяка хуманитарна помощ, която му се предложи.