Майк Резник - Инферно

Мисля, че това, което ни задържа тук, е любовта ни към язоните. Те са толкова скромни, но с такива възможности! И нямат представа как да се преборят с твар като Гама Лабу, затова трябва ние да го направим вместо тях или поне да им покажем пътя. Все още ми е трудно да повярвам, че един Лабу и даже Бариоки произхождат от същата раса, която е създала Дизанко, та дори и некадърния, но очарователен владетел Боби.

Знам, че разсъжденията ми са малко несвързани, Сюзън, но тези неща не могат да се кажат на глас — опасно е. Никога не знаеш кой може да те подслушва и да те издаде на главорезите на Лабу — за пари, за служба или, което е най-вероятно, за да освободи свой близък от някой от стотиците затвори, избуяли като плевели из цялата страна.

Не искам да те тревожа излишно, но може това да е последното писмо, което ти пиша. Не вярвам впрочем да ми се случи нещо… Ала тук непрекъснато се говори, че междупланетната пощенска служба ще бъде закрита, поне докато Лабу не се снабди със сканиращо устройство, за да преглежда писмата ни. Вероятно няма да успее и до края на живота си — единици от неговите последователи могат да четат. Проблемът е там, че онези, които умеят да четат и да мислят с главите си, предпочитат да си държат езика зад зъбите или поне да не изказват мнение публично. И не съм аз този, който ще ги упрекне, след като съм се затворил в стаята си зад спуснатите щори и пиша на човек, за когото знам, че не би могъл да направи нищо в тази ситуация.

Често си мисля за теб и ми липсваш — както и на всички останали. Ала не искам да приемаш думите ми като зов за помощ или молба да се върнеш. Проблемът си е наш и ние трябва да го решим. Колкото до теб, ти си по-добре там, където си, и се надявам, че вече си намерила буболечка, достатъчно нищожна и кръгла, за да я кръстиш на мене.

С обич — Артър.

Сутринта след като Артър Картрайт писа на Сюзън Бедоус, въоръжен отряд от униформени язони нахлу в дома му и го арестува. След час той беше откаран в затвора в Рем, холографираха го, взеха му отпечатъци от пръстите и му направиха снимка на ретината, след което го отведоха в килията. На въпроса му — защо е арестуван, просто не обърнаха внимание.

Килията му беше два метра и половина на два, с малка кофа в ъгъла. През решетките на единственото прозорче можеше да се види централният площад на града. Нямаше легло, нито нар, но му дадоха две одеяла, така че не му се налагаше да спи направо на влажния каменен под.

Картрайт прекара сам в килията три дни. Всяка вечер му даваха чиния с храна, чийто състав не можеше да се определи, и чаша вода. На сутринта чинията и чашата се изнасяха, а в ъгъла поставяха нова кофа. Всеки път, когато пред вратата минеше надзирателят, той питаше дали адвокатът му е уведомен, че е в затвора, но не получаваше отговор.

Сутринта на четвъртия ден вратата се отвори, чинията и чашата бяха прибрани, кофата — сменена, и тогава довлякоха пребит от бой язон и грубо го блъснаха на пода в килията. Преди още Картрайт да отвори уста, за да попита какво става, отново заключиха вратата.

Той огледа язона, чиято златиста козина беше изцапана със засъхнала кръв, и се опита, доколкото му позволяваха силите, да настани по-удобно новия си другар по килия. Нямаше вода да промие раните му, нито легло да го положи, но той го уви в двете одеяла, свали ризата си и я постави като възглавница под главата на язона.

— Благодаря — прошепна съкилийникът му през разбитите си кървящи устни. — Вие сте Артър Картрайт, нали?

Картрайт кимна.

— Тихо сега. Не говорете, само си почивайте и се опитайте да се съвземете.

— За какво? — промълви язонът. — Ние сме обречени — и двамата.

Картрайт се вгледа внимателно в него.

— Не се ли познаваме отнякъде?

— Срещали сме се. Аз съм преподобният Джеймс Оглипси.

— Господи! — промърмори Картрайт. — Мислех, че ако има язон, когото не биха посмели да докоснат, това сте вие!

— Защо? Защото съм християнин ли?

— Защото застанахте срещу Лабу още в деня, когато пое управлението.

— Изглежда прекалено често съм заставал насреща му.

— Това няма да му се размине току-така! Вие имате десетки хиляди последователи!

— Вече му се е разминало, Артър Картрайт. Както виждате, аз съм тук.

— Но всичките горещи привърженици, които имате…

— …научени да обръщат и другата си буза, когато ги ударят по едната! — мрачно го прекъсна Оглипси. — Ако съм си свършил работата както трябва, те няма да направят никакъв опит да ме освободят или да застанат срещу Лабу. А ако го направят, значи съм се провалил като учител и тогава е все едно къде ще умра.