Анди Ремик - Спирала

— Чух нещо.

Джем измъкна глока си и напрегна очи в сумрака.

Изчакаха няколко дълги минути, приклекнали под ръмящия дъжд. Напред и нагоре пътеката извиваше в гъстата гора. Някъде там се намираше станцията на лифта.

Джем затвори очи и се съсредоточи върху звуците и миризмите. След петнадесетина минути напрегнато очакване — тъкмо се канеше да наругае Свещеника за изгубеното време — изведнъж го усети: далечен мирис на запалена цигара.

Погледите им се срещнаха. Джем кимна, направи знак на Ники и Слейтър и предпазливо се запромъква напред със Свещеника. Правеха по една крачка, спираха и проверяваха обстановката, като се озъртаха и ослушваха в мрака.

Минаха завоя и срещу тях се изправи занемарената станция. Гората бавно поглъщаше рушащата се постройка, трева и клони грубо се притискаха към стените й. Грамадната дървена врата бе затворена, а отдясно се виждаше черната паст, в която бе настанен механизмът — огромна машинария от колелета и зъбни предавки с двойка успоредни въжета, всяко дебело колкото китката на мъж, изчезващи някъде в тъмнината и олюляващи се леко на скръбно виещия вятър.

През мръсните от времето прозорци се процеждаше светлина.

„Охрана — направи знак Джем. — Двама“.

Свещеника кимна.

„Чакай тук“ — направи знак Джем и Свещеника кимна отново.

Джем се приближи предпазливо до вратата и се изправи, опрял гръб в мокрото дърво. Чуваше отвътре приглушени гласове — говореха на немски и се оплакваха от студа. Значи не бяха убийците нексове, помисли си с мрачна усмивка.

От мястото си можеше да различи и далечната платформа на Камъс–5. В мрака примигваха светлини — цялата платформа бе осветена. Джем чу далечния вой на двигатели и зърна мигащите червени светлини на хеликоптер.

Облиза устни. Източникът на Свещеника се оказа достоверен.

Отвътре се чу стържене на дърво в дърво. Той се обърна към вратата, която внезапно се отвори и на прага застана мъж без униформа, висок и мускулест, с цигара в уста и преметнат през рамото МР–40. Беше примижал — и очите му рязко се разшириха, когато видя усмихващото се лице на Джем.

Юмрукът се стовари с изпукване в челюстта на стража и той полетя назад и се строполи тежко върху автомата си. Джем скочи вътре и навря глока в лицето на втория мъж, който тъкмо размесваше тесте карти. Човекът облиза устни.

— Само кротко, момче — изръмжа Джем, когато младия мъж го погледна, после погледна малкия черен пистолет на масата. Стражът се опита да сграбчи оръжието и глокът на Джем изрита в ръката му; стражът се строполи назад със стола си и се просна до фенера на пода. Кръв оплиска стената. Джем изруга.

Първият мъж изстена и получи ритник в ребрата. Джем приклекна до простреляния, за да провери пулса му. Свещеника влезе, следван от Слейтър и Ники. Слейтър сграбчи живия страж, вдигна го и го раздруса.

— Още ли искаш?

Мъжът поклати глава, стиснал устни.

— Какво правят тези маймуни тук? — попита Ники. — Какво охраняват?

— Предполагам, че надали са тук заради лифта. Малцина знаят за съществуването му, а още по-малко са нужни за охраната му. Мисля, че са тук за всеки случай .

— Не са нексове — каза Ники.

— За което можем да сме само благодарни — отвърна Джем.

— Но въпреки това са въоръжени и надъхани — кучият му син искаше да ме застреля. Пое риска и умря заради глупостта си.

Свещеника стоеше на вратата и се взираше към далечния Камъс.

— Угасете светлината — каза и свали раницата си на пода. Извади цифров бинокъл и го насочи към базата през дъжда.

Слейтър халоса живия страж, колкото да изпадне в безсъзнание, и го пусна на пода. Ники завърза здраво ръцете и краката му с жица. После зачакаха, благодарни, че не са на дъжда. Свещеника продължаваше да изучава Камъс.

— Има много движение, много фигури. Зареждат товарни хеликоптери СН–47 Чинук.

— Нексове ли са?

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна Свещеника. — Откакто влязохме, вече излетяха четири хеликоптера. Платформата е наистина доста оживена за изоставен военен комплекс.

— И сега какво?

— Трябва да се приближим повече.

— Този лифт не е работил от години — каза Джем. — Не вярвам да е безопасен, дори и да имаше електрозахранване — а няма. Какво си намислил?

— Трябва да се приближа още — каза Свещеника. — Ще мина по въжето.

— Значи наистина си съвсем луд — тихо каза Джем.

— Бог ще ме пази.

— Няма да те пази вечно.

— Все още съм жив, чедо. Мога само да се гордея с това. Джем прокара длан по мократа си коса и загледа люлеещите се въжета и огромната пропаст под тях — тя тънеше в мрак и сякаш нямаше дъно.