Анди Ремик - Спирала

Близо.

На стотина крачки.

Само на стотина крачки.

Под едрокалибрените очи на Черните орли и дулата на автоматите на нексовете.

Можем ли да тичаме по-бързо от куршумите? — помисли си тя.

Животът ни зависи от това…

— Хайде, Картър — каза Наташа. — Джипът. Виждаш ли го?

Картър вдигна глава и изграчи:

— Да.

— Искам да тичаш. Можеш ли да го направиш?

— Да.

Погледна за последен път към танковете. Огромни, грубо боядисани дундести метални машини с очукани туловища, показващи признаци на прекалено грубо отношение. Неподвижни, със замлъкнали двигатели.

А нексовете…

Видя пет групи, насочили цялото си внимание към групи от Спирала_F или към бронираните свине. Друга група се въртеше около някакво оборудване в края на гората. Наташа и Картър излязоха от убежището си.

Затичаха се.

Отне им цяла вечност…

Десет крачки. Всяка стъпка предизвикваше изригване на кръв от хълбока на Картър — червените капки маркираха прехода им през пясъка.

Двадесет крачки.

Наташа зърна петте некса на края на гората, видя стойките им и проблясващите оръжия.

— Мам… — И докато го каже, противниците откриха огън. Наташа изкрещя и се приведе. Картър внезапно бе станал ужасно тежък и тромав, товар, увиснал на гърба й, влачеше я надолу към ужасните черни дълбини на смъртта и забравата. Куршумите се забиваха в пясъка до краката й, други изпищяха покрай нея и рикошираха от камъка на стената с малки фонтани прах.

Наташа с мъка продължи напред.

Нексовете спряха да стрелят.

Хвърлиха се напред, движеха се пъргаво и мълчаливо към залитащата двойка. Наташа стисна зъби и напрегна сили, влачеше почти изпадналия в безсъзнание Картър.

Седемдесет крачки. Осемдесет…

Деветдесет…

Можеше да различи бакърените очи на нексовете…

И осъзна.

Изглеждат еднакво, помисли си.

Всичките си приличаха като две шибани капки вода…

Стигна до черокито, отвори вратата и натика Картър в кабината. Първият некс скочи, пльосна се с трясък върху капака на автомобила и се плъзна към нея. Наташа с вик се метна вътре и затръшна вратата — тя не се затвори добре, остана широка 7–8 сантиметра пролука…

Тя видя пръстите, след тях се появи маскираното лице. Дръжката се изплъзна от хлъзгавите й от кръв пръсти…

Кубинката на Наташа се заби в лицето на некса — три, четири пъти, нексът падна назад. Наташа дръпна вратата с цялата си сила и тя се затръшна с едно последно мощно изщракване. Натс погледна с ужас трите откъснати пръста на пода.

Не бе изкрещял, осъзна тя.

Не бе издал нито един шибан звук…

Дойдоха и останалите нексове… скочиха към автомобила…

Наташа стовари длан върху централното заключване. Един от нексовете заблъска вратата, после заби юмрук в прозореца и пръсна стъклото. Парчетата се разхвърчаха из кабината. Наташа вдигна отмъкнатия автомат и натисна спусъка. Куршумите полетяха през счупения прозорец, забиваха се в тялото на некса, а тя вече завърташе ключа. Огромният двигател се събуди с рев, Наташа натисна газта до дупка и блъсна един от противниците с бронята… Автоматът изведнъж изцъка и замлъкна. Наташа го метна на съседната седалка до свития хриптящ Картър и сграбчи волана. Черокито се понесе с рев към портокаловите дървета, гонено по петите от тримата останали нексове…

Колата набра скорост под натежалите от плодове клони и полетя по черния път. Наташа се разсмя гръмко, свежият вятър нахлу през счупения прозорец и изсуши потта по лицето й.

— Картър? — изкрещя тя. — Добре ли си, Картър? Жив ли си?

Разнесе се някакъв далечен звук. Тътен .

Сякаш подчинявайки се на някакъв несъзнателен рефлекс, Картър се пресегна и рязко завъртя волана. Черокито излетя от пътя; последва болезнен писък на метал и пътят точно зад тях експлодира във фонтан от пръст. Камъни и шрапнели се понесоха с писък около джипа, той се разтресе и подскочи от мощната ударна вълна.

Картър вдигна глава, усмихна се слабо на Наташа и затвори очи. Слънчевата светлина заигра върху лицето му. Той не бе в състояние да мисли за нищо друго освен за…

Болката.

Поглъщащата всичко болка.

— Закарай ме на лекар и току-виж съм оживял — изхриптя.

— Още не сме излезли от гората — рязко отвърна Наташа.

Картър се ухили. Окървавеното му лице приличаше на размазана маска на ужас и унищожение.

Наташа увеличи скоростта и полетяха с рев извън портокаловите горички, излязоха от прохладната им сянка и се озоваха в реалността на обляната от слънчева светлина Африка. Краят на каньона се носеше срещу тях… и там, точно насреща им, стояха няколко некса. Черокито фучеше със 160 км/ч, куршумите затракаха по ламарината му, колелата се откъснаха от земята и излетяха…